Най-важното е да не грешим

Обръщам ви внимание на един филм, за който си заслужава да отделите малко по-малко от час и половина. В него се разказва за българския монастир „Св. Георги Зограф“ на Света Гора и душеполезни поучения от игумена на монастира. Тъй като искам да наблегна на една част от филма, ще цитирам, до колкото си спомням, отговора на отеца на въпроса как да се спасим.

Той казва, че трябва да се кръстим и да спазваме постите през годината. Да четем „Вяра, надежда, любов“ на архим. Серафим и да вярваме в Бога така, както е описано в катехизиса (Нашата вяра). Да живеем според наставленията на св. Димитър Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Серафим Саровски. Освен техните трудове, да четем и Добротолюбието и Лествицата. Да взимаме причастие най-малко четири пъти в годината и да се пазим от смъртните грехове – гордост, гняв, завист, блудство, сребролюбие, чревоугодие, леност. Тези грехове са главните, от които произлизат всички останали.

Също така на въпроси, свързани с развитието на света и на Църквата, не помня какво точно го питаха, той отговори така: да се каем и да сме будни, това е важно за нас, пък Бог си има промисъл за църквата, за света… Най-важното е да не грешим.

Най-важното е да не грешим

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Котенце – Златно Челце се завръща

Очаквайте след месец два продължение:
– нови ревюта на прочетени книги
– нови изпитани рецепти
– нови идеи за домашно ръкоделие и лично творчество.

2012 година ще ме постави на кръстопът (ако Бог не промени събитията) – да остана в големия град, или да се върна в провинцията. Да се опитам да се реализирам на всяка цена с професията си, или да търся ново поприще. Да избера правенето на пари, или…

И още – какво става в главата на младия човек, когато го вкопчи болестта Депресия? Как да я познаем, как се развива, какви са причините, какво да не правим и какво непременно да направим, ако (не дай Боже) се стигне до мисли за самоубийство? Какъв е смисълът на всичко и каква е истинската същост на смъртта?

Това са темите и въпросите, които вълнуват мен през последните много години. Като всяка млада жена, аз имам отговор на всичко и бих го разнищила с вас.

Догодина.

Улицата на мечтите

автор: Адриана Триджиани

издателство: Ера

страници: 357

година: 2010

цена: 14 лв

Аз не разбрах за коя улица ставаше въпрос и какви толкова са тези мечти, ама карай. Така и така започвам с мрънкане – очебодно някой не си е свършил работата, защото е пълно с печатни грешки от недоглеждане. Понякога дори се получава двусмислица, просто е дразнещо.

Както става ясно от гърба на книгата, това е продължението на „Страст, сълзи и лачени обувки“, за която бях писала тук преди време. Когато я бях прочела, нямах търпение да почна следващата, беше интересно да разбера какво ще стане, въпреки че се очакваше – не очаквайте кой знае какви изненади, все пак това е „ежедневен роман“.

Не знам какво да коментирам. Става, харесва ми, беше приятно, само на места малко се дразнех. Просто не мога да приема, че 80-годишните също го правят или че някой толкова лесно прощава изневяра, но както и да е.

Когато човекът си отиде – ракиджийницата

Преди да покажа ракиджийницата, ще ви представя една къща над вадата. Има в селото една вада, до която има и чешма с корита, от които някога е пил добитъкът. Та, на двата бряга на барата стои еднопространствена къща с дупка в пода.

Влизаме вътре.

И ето ни вътре. Едно пространство, един прозорец с метална решетка и една правоъгълна дупка в пода, явно не случайна. Основите са каменни, подът изглежда бетонен.

Надник? Като казах бара, нямах предвид река, нали ме разбрахте?

Така като гледам тоя прозорец май не е имал отваряемо крило.

Предназначението на тая къща за мен остана мистерия, освен ако тая вада някога не е била пълноводна река и това е било своего рода вятърна мелница, ъ?

Сега преминаваме на ракиджийницата, която е  в непосредствена близост с тази къща и барата.

Някой е имал нужда от тухли.

Това е входът. Красиво а?

Стоманобетонна греда.

Не знам как се вари ракия, ама тия бетонни корита сигурно имат пръст в тая работа.

Тук вече джамовете си ги е свил някой.

Панорама на най-голямото помещение.

Поглед към входа.

Това е странно помещение. Всичко е черно.

чееернооо

Гредова конструкция, стоманобетонна плоча. Черни.

Нещо от черната стая се стича надолу и излиза през тази старателно измазана и оформена дупка. Но разстоянието до барата е доста.

Това е сутеренен етаж, чийто вход е от задната страна – сградата е построена на наклонен терен.

Това определено не са тухли четворки, нито обикновени.

Това е. Уф, 3 часа и половина ги качвам тия снимки, дано си е заслужавало.

Когато човекът си отиде – училището

Започвам със снимките от училището. В това село има две училища, едното е действащо в момента, до колкото знам, но не съм сигурна, другото е това. Като го гледам, конструкцията най-вероятно е с носещи стени, стените са тухлени, очевидно е имало електричество, стените са боядисани с блажна боя на горния етаж, както и вратите и касите на прозорците, които са останали. Подът обаче е паркетен. За подовата конструкция не знам нищо, така и не разбрах. Започнахме да надничаме от първия приземен етаж.През цялото време се чуваше скърцане на някаква врата, ама такова скърцане не съм чувала до сега. Беше си страшно, още повече, че училището е по-голяма сграда от къщичките, които разгледахме до сега.

Дори има запазени стъкла. Подпрозоречният парапет е доста нисък.

Олющената боя – рекох, че е блажна. Таванът като че ли е прокапвал някога и са го доизмазали.

Ето на места какво се случва. Значи, дървена подова конструкция, скатен покрив и дървена покривна конструкция. Да речем, че е строена в първата половина на ХХ век, имайки предвид обаче, че майка ми е учила тук, училището е било изоставено след или през 70-те на миналия век. По моя непрофесионална преценка.

Това е горният етаж.

Интересно. Дали нечий крак е потънал, или някой от тавана е хвърлил нещо? Очевидно каквото е пробило тавана, е минало отгоре надолу, защото си личи, че е леко издут откъм стаята, нали?

Това е същата дупка.

Тук се е случило нещо.

Пак същата сцена, като в една от къщите. Някой си е седял на стола и си е гледал през джама, после си е излязъл и си е забравил тоягата. А дъсчицата, поставена на стола казва, че или някой е сядал там, или се е качвал на стола, за да се докопа до тавана.

Наистина останахме впечатлени от това, че всички дограми и врати са останали тук.

До колкото ми стана ясно, покривът е все още здрав, тъй че това най-вероятно е нарочно съборено или някой се е катерил горе и е пропаднал барабар със себе си.

Тук историята не можах да я измисля, явно е имало нещо, дето са искали да махнат, но какво, защо, как…

Както преди бях споменала, интернет е пълен с фенски снимки на изоставени сгради. Това, по което могат да се познаят снимките от България, са издълбаните линии по стените. За който не се е сетил – минал е Манго и сие с каручката, за да прибере кабелите и жиците за тока и да ги предаде на суровините.

Тук си личи паркетът, странно как не са го изкъртили.

Сега се сещам, че в къщите нямаше такива следи от жиците за тока – доказателство, че са строени преди електричеството да стане масово. Кога е било това?

Правоъгълната ниша в стената сигурно е била за ел. табло или бушони.

Изглед от входната врата на втория етаж.

Входа на първия етаж. Сега ще влезем вътре.

На първия етаж, какво ли е имало тук, има едно корито.

Усещането при разтварянето на вратата към помещение, в което влизаш за пръв път и идея си нямаш какво да очакваш…

Още една загадка – какво, аджеба, прави тая възглавница в левия ъгъл? Виждаме, че цокълът е каменен.

Най-сетне излязохме. Училището е на два етажа.

Влизането на втория етаж става през външни стълби. Точно под входа на горния етаж е входа за първия. Зад училището имаше тоалетни в отделна сграда, които не приличаха на тоалетни, но не ги снимах.

Училището се намира в края на голяма зелена поляна, на която кротко пасяха едно магаре и една коза. Малко по-късно една любопитна овца се присъедини към нас.

На лявата фасада се виждат само два прозореца на първия етаж. На снимката не се вижда, но всъщност е имало и на втория етаж два прозореца, но са зазидани, неизвестно защо. Вътре в стаите аз поне не забелязах да си личи старото място на отворите.

Това е едно от двете училища на селото.

следва ракиджийницата

Когато човекът си отиде – 4 част

Останаха още няколко къщи преди да преминем към двете обществени сгради – училището и ракиджийницата.

Дами и господа, представям ви къща номер 9!

Тази къща наричахме „турската къща“. Според селските легенди, по турско време в нея е живял един много свиреп турчин, който убивал българскте деца по особено жесток начин. След смъртта му душата му така и не намерила покой. От другата страна на улицата има друга, съвсем нова къща (нова нова, от ХХ век), чиито жители твърдят, че понякога през нощта чуват как някой се опитва да влезе, хлопа по вратата, друг път сънуват ужасяващи сънища, усещат нечие присъствие в стаята или как някой се опитва да ги удуши. А друг човек от селото твърди, че е видял призрак на поляната пред къщата. Бил човешка фигура като от дим, която протегнала ръка към него и след това се изпарила. 3 дни след видението човекът ни ял, ни пил, ни дума проговорил.

Смятай.

Както казах, бяхме тръгнали по пладне и наистина исках да вляза вътре, тази къща буди любопитството и въображението ми от детските ми години, но не знам защо не влязох. Наистина не знам, а много исках. В интерес на истината като малка се бях осмелила да надникна вътре през прозореца.

Вътре имаше един креват, но не като оня от по-предишната къща, а красив, лакиран, с разни извивки и красоти по дървото. С изтърбушен дюшек и нещо, подобно на човек, увит в парцали като мумия, лежащ под дюшека. Кой знае какво съм видяла. Тогава главната врата беше заключена – сега е отворена и се вижда, че покривът е паднал. Их, защо не влязох… лятото къщата няма да се вижда от буреняци.

С малко закъснение – това е от къща 8, но го бях пропуснала. Какви са тези парцали, или хартии, или кой знае какво, които висят от тавана?

Това е къща 10, в която също много исках да вляза и винаги съм искала, но е твърде близо до една обитаема, където живее една бабка, която си умира да следи кой какво прави на улицата.

За това пък обикалях покрай нея като лешояд около лъв, ядящ мръвка.

Как само ме викаше – елааа, елаааа!

Последната отк къщите – къща 11, беше между турската къща и розовата къща 10.

Следващия път, живот и здраве да е, ще вляза, не ме интересува.  Ако ме пита някой, ще кажа, че бера коприва.

В следващия епизод -  училището и ракиджийницата

Когато човекът си отиде – част 3

Продължаваме пътешествието с къща номер 8

Преди да влезем надникнах през прозореца и видях това.

Във всички къщи, в които влизахме, нямаше стъкла, но касите на прозорците си стояха.

Този креват ми напомня на едно стихотворение на А. Германов за одъра. „Приказка за одъра“

Ето това беше в централната стая, ако не се лъжа. Въпросът е – какво е. Явно нещо коминесто, под него са си палили огън, но защо толкова голямо? Такива големи ли са било? Вътре в него е черно и изглежда мазно.

Това е погледът нагоре. Ребрата на покривната конструкция също изглеждат обгорени.

Стърчащите дивотии, за които говорехме преди.

Вече се чудя какво да снимам. Не можах да разбера дали е ръчно бродирана тази възглавничка. Мисля, че не е.

Пак покрива. Тогавашните майстори грешка са нямали.

Защо и как, аджеба, е оставена тая тояга да виси?

Портите.

Гредоредът. Вижда се дори конструкцията на стените.

Каменна зидария донекъде и после – дървена конструкция, измазани стени, класика.

Всяка една от тези къщи, които съм снимала, може да бъде паметник на архитектурното наследство. Но, уви!

Не съм много в час, но като гледам конструкцията им и изобщо архитектурата, спокойно мога да река, че са строени през XIX век, което вече си е нещо.

Толкова много можем да научим от тях…

Но очевидно не умеем да ценим и пазим. Я, още една висяща от тавана тояга, само че в другата стая. Това трябва да значи нещо, не мислите ли?

И все пак, до коя ли година са били обитавани тези къщи?

Ето дългоочаквания поглед през огнището. Както казах по-рано – вътре е черно и се е стичално нещо, изглежда мазно.

Нали ви казах.

Последен поглед преди да излезем.

И, това беше къща номер 8. Много загадки – висящите тояги, черният гредоред, стърчащите от стената вляво неща, голямото огнище и нещото, което се е стичало във вътрешността му…

Преди много години, бях още малка, пак така бях влизала в една такава къща, но легално, и там имаше цяла една малка стая, която беше черна – и стените, и тавана, и пода и пак по стените имаше следи като че нещо лъскаво да се е стичално и пак такова голямо огнище или знам ли аз как да го нарека. Беше много интересно, сигурно там са пекли разли мръвколяци, ако стопанинът е бил касапин или нещо такова… брррр.

Следва

Когато човекът си отиде – част 2

Продължаваме с разходката из селските старини. Това е къща 7.

Вътре беше вълнуващо. Колебаехме се дали да влезем, това е задната страна и се вижда леко открехнатата врата.

И почти наклонената стена – какво ли я държи. Като го видяхме това си рекохме – я по-добре не.

Но като минахме от другата страна и видяхме широко отворените врати, нямаше какво да се чудим.

Ето за какво става въпрос. От архитектурна гледна точна – доста сполучлива се е получила така търсената по принцип връзка вън-вътре.

Поглед на горе – това е доста добре запазената покривна конструкция. Но защо всичко е черно?

Това е одаята – главната стая, през която се минава, за да се влезе в другите. Точно отсреща е притворената врата, през която се чудехме дали да влезем и се отказхме. Гредоредът е черен, неизвестно защо, стените са измазани с любимия син камик, вехториите са навсякъде, а стърчащите неща от лявата стена така и не разбрахме за какво са. В още една къща на същото място видяхме такива.

С тези конусовидни неща, на които им забравих името, се ловят рояци пчели.

Напред към другата стая, доста просторна.

Преди да влезем в нея, хвърляме един поглед и в една друга стая, тя се пада отляво на одаята и е доста тъмна.

Представете си момента, в който някой е сложил този стол тук и за последен път е седнал на него. За последен път е станал и си е тръгнал, а столът е престоял сигурно с години на същото място. Долу се вижда подовата настилка – доста добре запазено дюшеме.

Това е в одаята, в дъното вдясно. Хареса ни нишата с шишето и неидентифицирания обект, закачен на стената до нея.

Стена в ракурс.

Газена лампа над входната врата. Няма нужда да говоря – сами си го представяте какво е било…

Очевидно излязохме навън. Тогава са правили доста малки прозорчета в сравнение с площта на помещението.

Каменно коритце пред къщата, доста плитко изглежда.

Толкоз за къща номер седем. Очаквайте продължение, къщите са много, има и едно училище и ракиджийница (там дето хората си варят ракията).

Когато човекът си отиде

Преди по-малко от година качих това http://nerodenapetka.wordpress.com/2010/05/21/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B4%D0%B5/ с мислъта да го продължа. Откакто се помня имам една страст, която не смея да задоволя – страстта към изоставените сгради. Обичам да влизам в изоставени сгради, да си мисля какво е било преди, как са живели хората, какви неща са се случвали, колкото по-запазена е една изоставена сграда, толкова по-интересно и вълнуващо е вътре. Но никога не се осмелих да вляза в такава. От страх, че ще ме видят главно. И малко от страх, че вътре може да има някой.  Е, преди няколко дни осъществих мечтата си и посетих ок. половин дузина изоставени и полусрутени къщи в едно село. Интернет е пълен с такива снимки, само напишете в гугъл abandoned buildings или urban exploring и гледайте какво става. Оказа се, че не съм единствена с такава страст и в България. Хайде стига приказки, затягайте коланите, защото обещавам да е интересно. Още по-интересно беше там, на живо, и единствено моята некомпетентност да боравя с апарата е попречила вълнението ми да го усетите и вие.

Къща 1

Трябва да уточня, че снимките не са минали през никаква обработка поради две причини. Първата е, че не умея, втората – искам всичко да е истинско и неподправено. Ако исках да придам някаква загадъчност, мистерия и т.н., нямаше да ходя по съборетините по пладне, а в полунощ с една лопата.

Ето, че влязохме вътре, това е първата къща, в която влязох, беше на центъра. Моментът, в който прекрачваш прага и надничаш в някоя от стаите е неповторим, аз поне бях доста напрегната и се страхувах, че има някой вътре.

Това е таванът горе.

Някой е направил кратък път към стопанската част. Кому е нужно да се минава през вратата!

Връщаме се в стаята и се чудим какво има под големия сламен дюшек.

Знам, че картинките са малки, но са много и за това, който иска в голям размер, да чукне на някоя. Мисля, че качеството е доста добро и причината не е в мен.

Ето я и стопанската част, която е плътно долепена до къщата. Вътре не изглеждаше особено здрава и за това не посмях да вляза.

Тази къща 2, беше срещу първата. Изглежда цялата е от дърво. Сега съжалявам, че не влязох вътре, но тогава наистина ме беше страх през цялото време, въпреки че не бях сама. Предполагам следващия път като отида в това село, ще е през май или юни и всичко ще е двойно по-буренясало.

Къща 3

Това е къща 4. Минахме покрай нея, но не влязохме, защото беше твърде близо до обитаеми къщи.

Къща 5.

Къща6 изглежда малка и сладка. Може би е някаква барачка просто.

Следва!