Дойдох си капнал, седнах в къта,
така обичан отпреди.
И мама, старата, зашъта,
в джезве ракия подслади,
пред мене в стоплената соба
търкулна кръглата софра
и замириса сладко боба,
самуна с розова кора.
На въглените за минута
чух наденица да цвърчи,
дъхът на чушчицата люта
опари моите очи…
И тате шарената купа
надигна – посивял, суров…
Сърцето ми така затупа
пред тая хубава любов,
пред къщицата ниска, стара,
със дъх на чубрица и мед!
Тук всяка дума е подарък,
след труд за радост има ред,
тук подир всякоя разлъка
сърцето мълчешком боли
и вески труд, и всяка мъка,
и всяка обич се дели…
И топлите очи на мама
съгряха моето сърце,
тъй както хубавият пламък –
измръзналите ми ръце.
1957
Хем искам да кажа нещо,защото прочета ли нещо на Андрей Германов,хиляди мисли и чуства ме връхлетяват,но когато почна да пиша,разбирам,че не мога да го кажа по-добре от него.Просто толкова много го харесвам.