Слугинята на Катрин Стокет

автор: Катрин Стокет

издателство: enthusiast

страници: 480

цена: 18 лв.

Като видях колко е дебела книгата, рекох си, ще ме забавлява цяла седмица. Уви, минах половината на първия ден, а на втория вече я прочетох.  Чудесен дебют на авторката.

Написана просто и много хубаво. Това мога да кажа. Интелигентен, на места забавен, на други сдържан език. Действието се развива умерено за такъв обем на книгата. Малко моменти, в които ти се спира дъха, но и без тях книгата е прекрасна. Лека, ненатоварваща, най-важното – интелигентна. Темата е доста хлъзгава според мен, хубаво впечатление ми направи това, че авторката не се е изкушила да зацапа романа си като задълбае в черната страна на проблема, в насилието, което се е упражнявало върху негрите, върху издевателството и унижаването. Беше ме страх, че ще се натъкна на разни ужасии и гнусотии, но останах приятно изненадана.

Няма да влизам в подробности за сюжета, с две думи става въпрос за начина на живот в началото на 60-те  в малък градец в Мисисипи.  Аз лично обичам да чета за ония времена в Америка.

И, нещо интересно. Белите са считали негрите за мръсни, разнасящи зарази, болести. Смятали ги за глупави, прости, крадци и т.н. Било е забранено да гледат телевизия заедно, да седят на една маса заедно, да ползват една тоалетна, една мивка, една пробна в магазините. Имали отделни болници, училища и други институции, дори гробищата им са отделени.  В същото време белите допускат негърките в домовете си, те се грижели за цялото домакинство, чистели, перяли дрехите им, гладели ги, готвели им! и нещо повече – гледали децата им от пеленачета. Това е голям парадокс, който аз не мога да разбера.

Като се замисля, българинът в общи линии счита циганите а мръсни, въшливи, лъжливи и крадливи. За него циганинът е измамник. Но се съмнявам, че дори ако имаше обичай у нас по-заможните домакинства да имат прислужница, едва ли някой би поверил целия си дом и новороденото си на циганка. А може би се бъркам?

Това е втора съвременна книга, която чета и в която се говори от първо лице, единствено число, в сегашно време. Първата такава книга беше “Ако върнеш времето назад” на Александра Потър, третата, която чета в момента, е “Страст, сълзи и лачени обувки” на Адриана Триджиани. Това някаква мода ли е?