Както повечето съвременни млади момичета в България, Петка не си падаше по книгите. Особено по поезията. Като изключим “Векът” на Вазов и “Батак” или нещо подобно – всичко останало й се стуваше еднообразно редуване на срички, някои от които правят рима. Докато не попадна на него – Андрей Германов.
Взривната му зона наистина се оказа взривна и пленителна, за отегченото й сърце.
Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно леденú,
те замълчават в миг успокоени.
Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,
че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът такава
вечна сила няма.
С усмивка върху устните без цвят
Разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.
Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.
Колко красота, колко тъга, но и истина. Петка рядко се впечатлява от някого, или от нещо. Още по-рядко остава впечатлена за дълго време, да не говорим за грабната. И невероятните му четиристишия, някои от които й се поиска наизуст да научи. Просто заради красотата и поуката.
Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.
*
В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.
*
Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.
*
Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгъл, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.
*
Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.
*
Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.
*
Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.
Германов е писал през 60-те и 70-те години от миналия век, до 1981, буквално до сетния си час. Дали в творбите му би се споменавал Бог, ако пишеше в друга епоха?
