Моята провокация

1. Хората не са лицемерни – Аз не познавам лицемерни хора, не съм се сблъсквала с двулично отношение, не съм чувала някой да говори зад гърба ми (с едно мааалко изключение).
2. Хората не са враждебни – Сред моето обкръжение няма хора, които да са ми неприятни, които да ме отблъскват и никой до сега не ми е показал явно, че не желае моята компания. Не враждувам с никого на този свят и не ми е известно някой да враждува с мен.
3. Сексът извън брака е грях – така е било от сътворение мира, така е сега, така и ще бъде винаги, само че човекът, създаден по Божий образ и подобие е предпочел вместо това да наподоби животните. Забравил е, че половият акт е нещо повече от “полов акт”. Това е дело на взаимна любов, след което дело двамата души – мъж и жена – остават свързани за цял живот, желаят ли го, или не. Когато човек “го прави” извънбрачно, или, още повече, безразборно, той сам на себе си вреди.
4. Целувката е изневяра, както и всяко нещо, което не правиш с хората по принцип, а само с твоя съпруг/а. Ако се прегръщаш с приятелите и познатите си за добре дошъл, или за довиждане, това не е изневяра, но ако не го правиш, а се прегръщаш само с твоя човек и после се прегръщаш с някой друг, още повече ако той или ти вложите чувство в това – изневяра е. Ако дори си помислиш за нещо с някого, който не е твоя човек – изневерил си в сърцето си. Това е така без значение дали ви харесва или не. На днешните хора не им харесва, защото искат да правят каквото си искат и скачат срещу всеки, който ги изобличи, но това не променя истината и те го знаят.
5. Хората ги е страх да останат сами, без музика, хора или забавления, страх ги е да разсъждават върху себе си и поведението си, защото тогава може би съвестта им ще се обади и никога повече няма да спят спокойно. За това си казват – нека е вечен купон, а след нас и потоп.
6. Животът не е удоволствия, животът не е вечен купон и не удоволствията трябва да са целта в живота на човека, защото това ще погуби душата му. Истинския смисъл на живота е в покаянието и очистването на сърцето. Всичко друго е суета.
7. Хората искат да са вечно млади, защото младостта дава удоволствия и забрава. Хората не искат да си спомнят, че животът е смъртоносен, а след смъртта не е хубаво. Те го усещат това и се страхуват, искат всячески да отложат момента на старостта, болката, нищетата, слабостта.
8. Няма никакво значение какви са обувките, дрехите и аксесоарите ти. Важното е да си облечена прилично, да ти е топло и удобно. Защо постоянно мислиш за дрехите си и нещата по теб, които ще стоят там за няколко часа, после ще се прибереш и преоблечеш, защо те са толкова по-важни за теб от душата ти, която ще носиш винаги и ще остане безсмъртна! Защо всички обръщат толкова голямо внимание на дрехите, обувките, косата и пр. – те са просто предмети, по-важни ли са от човека!
9. Грях е да назоваваш Божието име в празни разговори. Хубаво, разбирам, не ти пука, не вярваш, не си съгласна. Нека поне да знаеш, че според Божия закон това е грях. Да не кажеш после, че не си знаела.
10. Хората рядко са себе си. Пред различни хора се държат по различен начин. Когато си сама, си мълчиш, когато си с приятелки се правиш на много интересна, когато си в мъжка компания – освен това и флиртуваш, когато си на купон си неприлична и предизвикателна, позволяваш си мръсни думи, псуваш, когато си с родителите си, или шефа, или преподавател – много си възпитана, интелигентна, ерудирана.
11. Колкото и да отрича, всеки силно се влияе от чуждото мнение.
12. Някои теми не трябва да се обсъждат в публичното пространство – личния живот, интимните отношения.
13. На жена, която има интимни отношения с мъж преди брака, се казва блудница. Както и на самите отношения – блудство и това е един от смъртните грехове.
14. Лъжата е грях. Благородната лъжа е все пак лъжа.
15. Срамно е за младо момиче, още повече още ученичка, под 18, да не е девствено. Не е срамно да си девствен.
16. Хората не понасят различните – не обичат тези, които не се напиват с тях, не блудстват като тях, не псуват като тях, а са целомъдрени, кротки, смирени и отстъпчиви. Когато срещнат такъв човек, те първо се опитват да го направят като тях, а като не успеят – осмиват го, подиграват му се, унижават го или просто го игнорират. Защото той има това, което те отдавна са убили и от което много се страхуват – съвестта си.
17. Еднополовите интимни отношения са противоестествени, това е тежък грях. Хомосексуализмът е психично заболяване, което се лекува успешно.
18. Изображения, показващи жени в предизвикателни дрехи, по бельо, в предизвикателни пози и т.п. са неприлични и не трябва да бъдат публично достояние. Това, че днес са норма, не значи, че са станали по-добри и приемливи.

Това е част от моята лична провокация. Това са някои от истините, в които вярвам и не се страхувам/срамувам да заявя публично. На никого не съм длъжна да обяснявам нищо за своя светоглед.

 

/следва/

Самотата на 30, самотата на 50

Ожени се на 28. Всъщност, момичето беше хубаво, добро, скромно, допаднаха си и си рекоха – какво чакат! Това може би е последната им възможност да създадат семейство. Да, последна, защото тогава времената бяха други, тя, на 24, вече беше по-скоро стара мома, а на него отдавна му бяха дотегнали мрънканията на родителите му. Реши да се отдели от тях и ето, че му се отвори добра възможност.

А не, че се обичаха. Не, просто се харесаха, той бе хубавецът на селото, тя – първа премяна на мама и тате, а те с радост я дадоха. Отидоха в големия град, наеха си малко жилище и скоро-скоро въртележката на бедняшкия живот ги завъртя така бързо, че се забравиха. Уморен вечер след работа той с досада влизаше в дома си, където тя с радост го чакаше на вратата, усмихваше се, посягаше да го целуне така, както всяка млада булка се радва да целуне съпруга си вечер след работа… Но това дотегна. Миловидното й лице му дотегна, въпросите, разговорите, взаимността… бе научен да живее сам за себе си. Искаше да бъде сам, но не можеше.

След някоя и друга година се родиха децата. Какво да правиш, такива бяха времената – колкото даде Господ – толкова! Плач и мръсни пелени от сутрин до вечер. Не, всъщност от сутрин до сутрин, почти не можеше да спи от тях, въпреки, че грижата за децата бе изцяло на жена му. Той дори не ги взимаше на ръце. Пречели му, ще го изцапат… През нощта не можеше да спи от тях, въпреки, че те бяха в другата стая с майка си. В почивните дни не го свърташе вкъщи, беше му претъпкано, искаше да бъде сам…

Сърдит човек беше той, дори когато пораснаха и започнаха да се учат, той не се сближи с тях, дразнеха го, пречеха му, досаждаха му с въпросите си, грижеше се за тях само в крайна нужда, когато майката бе твърде заета. Не жена му, а майка им. И не неговите, а нейните деца. Той просто искаше да бъде сам и целият свят му беше черен заради това, че не можеше.  Беше мъж и имаше семейство, за което трябваше да се грижи до край.

Къщата се напълни с детски глъч, смях, кавги и бъркотия. Тъжни и весели моменти, празници и делници и над всичко това стоеше неговият вечно сърдит поглед, навъсените вежди и детският страх от него. Защото когато той бе сърдит, всички трябваше да стъпват на пръсти, да не проговарят ни думичка в негово присъствие и да треперят, защото бяха виновни за неговото постоянно лошо настроение. А той просто искаше да бъде сам.

И остана сам. Но освен това до него се промъкна и самотата. Майката на децата намери удобен момент и с право го остави, не виждаше смисъл вече във въображаемата си връзка с господин Никой. Децата, едно по едно, също напуснаха дома и изпълниха заръката си – никога повече да не се връщат там. Обещание, което си бяха давали в тежки моменти на страх и горчивина, на дълго подтискани сълзи, заради този, който искаше да бъде сам.

Чак сега той разбра какво е имал, но го е загубил. Тривиално, нали, и все пак, това беше истината в неговия живот. И каквото и да правеше, той не можеше по никакъв начин да я промени, защото времето не се връща назад така, както и вече потеклите сълзи никога няма да се върнат в окото.

Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато “нейния” едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше “щастие” на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.