Ако върнеш времето назад

автор: Александра Потър

издателство: Кръгозор

страници: 376

цена: 12.90, всъщност аз си я взех на старо

Нещото, което ми се наби на очи и не ми хареса – правописните грешки в текста. Те са по-скоро от недоглеждане, отколкото от неграмотност, но все пак са неприятни и не са една и две.  Няколко недомислени (според мен) неща като примерно това как Ванеса разхожда двете си деца в количка – едното на година и нещо ако не се лъжа и другото – на 3 години. Три годишно дете в количка??? Една приятелка майка заряза количката когато дъщеря й стана на година и половина някъде, а друга приятелка има 3 годишен син, за който е абсурд да го сложиш в количка. По нататък таткото ги взима двете на ръце и те започвам да му гукат (пак по спомен) – да не обсъждаме това как ще вземеш едно три годишно дете, което е вече с килца, заедно с друго, което малко по-голямо от бебе, едновременно!

Както и да е, и аз до преди да се запозная с тези две познати майки, си нямах идея кое кога се случва, та, да предположим, че в Англия нещата са по-различни.

Някъде в началото ми се стори че прочетох, че главната героиня е на прага на 31-вия си рожден ден. Няколко страници по-късно се оказа, че е на прага на 32-рия. Или е нещо недоправено в превода, или Сашето нещо… Както и да е.

В първите 100 и няколко страници не се случва нищо кой знае колко значимо, някак си… очаквах още в началото да се впусне в машината на времето и през цялата книга да има “яко екшън” – в смисъл – да изживява пълноценно времето в миналото, а не просто да стои като приятелка параван на 21-годишната Лоти, без дори да й намекне коя е. Като сюжет, това би могло толкова много да се обогати! Какво щеше да стане, ако отидеше назад във времето с дневника си? Ако беше взела стария Оливър със себе си в колата, ако беше закарала малката Лоти в бъдещето… някак си… де да знам. Идеята предлага много богати възможности за развитие на сюжета, би могло да стане толкова оплетено и забавно… какво щеше да стане, ако Лоти намереше изгубения часовник на Шарлот в стаята си? Това можеше да е повратен момент! Какво щеше да стане, ако Шарлот си спомнеше, че преди 10 години наистина е имала приятелка Шарлот на 32? Какво щеше да стане, ако Лоти, Шарлот и бабата от пейката, се бяха събрали?

Тия работи с времето напред-назад ми напомнят за “Отново и отново” на Крифърд Саймък (мисля, че той беше, чела съм го отдавна). Там имаше една подобна идея. Нещата се случваха отново и отново, и отново, и отново…

Та, това, което искам да кажа е, че според мен авторката не е разгърнала целия потенциал на творението си. Какво, страхувала се е, че няма да се справи, не са й минали през ума тези въпроси, които аз зададох, не е искала да се задълбава? “Отново и отново” е фантастика, а “Ако върнеш времето назад” има претенциите да бъде чиклит. Това е обяснението. Дамите, които четат чиклит, нямат нужда от фантастика. Ако имаха нужда от такова задълбаване, щяха да четат фантастика. Все още не е измислен жанрът sci-chick. Хах, научна мацка!

Добре, стига критика – сега сериозно – прочетох го за 2 дни. Много ми хареса. Много свежо, много леко, много оптимистично. За пръв път чета книга, в която действието се развива в момента, в който героинята говори. През цялото време. В първо лице единствено число, всичко става сега. Умело, оригинално, красиво. И Шарлот ми хареса. И двете – малката и голямата. От всяка като вземем по малко…

Много ми хареса краят, личното “обръщение” на авторката към читателите. Тя не се крие, тя не е просто автор, тя е съветник, който не се свени да говори от свое име на края и не някакви благодарности на Иван и Драган, а съвети лично към теб, който четеш. Това много ми хареса, наистина. И ме замисли. Наистина ще си взема късите поли, които погребах в гардероба за други времена.

Моята провокация

1. Хората не са лицемерни – Аз не познавам лицемерни хора, не съм се сблъсквала с двулично отношение, не съм чувала някой да говори зад гърба ми (с едно мааалко изключение).
2. Хората не са враждебни – Сред моето обкръжение няма хора, които да са ми неприятни, които да ме отблъскват и никой до сега не ми е показал явно, че не желае моята компания. Не враждувам с никого на този свят и не ми е известно някой да враждува с мен.
3. Сексът извън брака е грях – така е било от сътворение мира, така е сега, така и ще бъде винаги, само че човекът, създаден по Божий образ и подобие е предпочел вместо това да наподоби животните. Забравил е, че половият акт е нещо повече от “полов акт”. Това е дело на взаимна любов, след което дело двамата души – мъж и жена – остават свързани за цял живот, желаят ли го, или не. Когато човек “го прави” извънбрачно, или, още повече, безразборно, той сам на себе си вреди.
4. Целувката е изневяра, както и всяко нещо, което не правиш с хората по принцип, а само с твоя съпруг/а. Ако се прегръщаш с приятелите и познатите си за добре дошъл, или за довиждане, това не е изневяра, но ако не го правиш, а се прегръщаш само с твоя човек и после се прегръщаш с някой друг, още повече ако той или ти вложите чувство в това – изневяра е. Ако дори си помислиш за нещо с някого, който не е твоя човек – изневерил си в сърцето си. Това е така без значение дали ви харесва или не. На днешните хора не им харесва, защото искат да правят каквото си искат и скачат срещу всеки, който ги изобличи, но това не променя истината и те го знаят.
5. Хората ги е страх да останат сами, без музика, хора или забавления, страх ги е да разсъждават върху себе си и поведението си, защото тогава може би съвестта им ще се обади и никога повече няма да спят спокойно. За това си казват – нека е вечен купон, а след нас и потоп.
6. Животът не е удоволствия, животът не е вечен купон и не удоволствията трябва да са целта в живота на човека, защото това ще погуби душата му. Истинския смисъл на живота е в покаянието и очистването на сърцето. Всичко друго е суета.
7. Хората искат да са вечно млади, защото младостта дава удоволствия и забрава. Хората не искат да си спомнят, че животът е смъртоносен, а след смъртта не е хубаво. Те го усещат това и се страхуват, искат всячески да отложат момента на старостта, болката, нищетата, слабостта.
8. Няма никакво значение какви са обувките, дрехите и аксесоарите ти. Важното е да си облечена прилично, да ти е топло и удобно. Защо постоянно мислиш за дрехите си и нещата по теб, които ще стоят там за няколко часа, после ще се прибереш и преоблечеш, защо те са толкова по-важни за теб от душата ти, която ще носиш винаги и ще остане безсмъртна! Защо всички обръщат толкова голямо внимание на дрехите, обувките, косата и пр. – те са просто предмети, по-важни ли са от човека!
9. Грях е да назоваваш Божието име в празни разговори. Хубаво, разбирам, не ти пука, не вярваш, не си съгласна. Нека поне да знаеш, че според Божия закон това е грях. Да не кажеш после, че не си знаела.
10. Хората рядко са себе си. Пред различни хора се държат по различен начин. Когато си сама, си мълчиш, когато си с приятелки се правиш на много интересна, когато си в мъжка компания – освен това и флиртуваш, когато си на купон си неприлична и предизвикателна, позволяваш си мръсни думи, псуваш, когато си с родителите си, или шефа, или преподавател – много си възпитана, интелигентна, ерудирана.
11. Колкото и да отрича, всеки силно се влияе от чуждото мнение.
12. Някои теми не трябва да се обсъждат в публичното пространство – личния живот, интимните отношения.
13. На жена, която има интимни отношения с мъж преди брака, се казва блудница. Както и на самите отношения – блудство и това е един от смъртните грехове.
14. Лъжата е грях. Благородната лъжа е все пак лъжа.
15. Срамно е за младо момиче, още повече още ученичка, под 18, да не е девствено. Не е срамно да си девствен.
16. Хората не понасят различните – не обичат тези, които не се напиват с тях, не блудстват като тях, не псуват като тях, а са целомъдрени, кротки, смирени и отстъпчиви. Когато срещнат такъв човек, те първо се опитват да го направят като тях, а като не успеят – осмиват го, подиграват му се, унижават го или просто го игнорират. Защото той има това, което те отдавна са убили и от което много се страхуват – съвестта си.
17. Еднополовите интимни отношения са противоестествени, това е тежък грях. Хомосексуализмът е психично заболяване, което се лекува успешно.
18. Изображения, показващи жени в предизвикателни дрехи, по бельо, в предизвикателни пози и т.п. са неприлични и не трябва да бъдат публично достояние. Това, че днес са норма, не значи, че са станали по-добри и приемливи.

Това е част от моята лична провокация. Това са някои от истините, в които вярвам и не се страхувам/срамувам да заявя публично. На никого не съм длъжна да обяснявам нищо за своя светоглед.

 

/следва/

Важен ли е външният вид?

Имаше един филм, в който някаква доста суетна и повърхностна жена беше посетила някакъв мъдрец. Той разбрал, че след това щяла да ходи при друг мъдрец, негов познат, и й предал една кутийка – да му я даде. Кутийката била изключително красиво украсена с разни фрески, цветенца, завъртулки и т.н. Жената я прибрала грижливо в торбата си и тръгнала напът. После през филма се случвали разни други неща, накрая стигнала до другия мъдрец и му връчила красивата кутийка. Той я отворил пред нея – оказала се празна.

– Не знам какво значи това, може би с този подарък О’Дегошо (първият мъдрец) е имал нещо предвид, но като послание за теб, не за мен…

Зачудила се суетната и повърхностна жена, но като такава, надали се е сетила какво значи изключително красивата, но празна кутийка.

Подобни бяха разсъжденията на Квазимодо, когато Есмералда бе при него. Той имаше едно пукнато глинено гърне, в което си отглеждаше теменужки. Гърнето беше сиво и неврачно, на всичкото отгоре пускаше вода – нали бе пукнато, но цветята непрекъснато цъфтяха. Ако беше някой кристален и здрав съд, теменужките щяха да изгният, защото водата нямаше да може да се отича. Така разсъждаваше недъгавият, но добър по душа Квазимодо. И все пак, сърцето на красивата Есмералда бе здравата заключено и залостено за него.

Някои казват, че по почерка може да се познае за характера на човека. Други твърдят, че стаята, в която живееш, е огледало на душата ти. Ако я държиш разхвърляна и мръсна, вероятността да имаш покой в душата си, е малка.

Дали добрият човек, или поне стараещият се да бъде такъв, ще се стреми да е изряден и добър във всичко? Дали ще харесва реда и чистотата, подредбата на нещата около него? Както би харесал реда и чистотата на душата си?

Дали един порядъчен човек би харесвал да живее в хаос и външният му вид да бъде такъв – немарлив и неугледен?

Тези, които твърдят, че външният вид не е важен, нека се замислят за това, че човекът е едно – “вътрешен” и “външен” човек и когато нещо не е наред вътре в него, в сърцето, или душата, или каквото е там – то това обезателно ще се отрази на външния вид, защото и той е част от човека.

Вятърничавата и повърхностна, материална жена се грижи само за повърхностното и материалното – да изглежда максимално добре и привлекателно – на всяка цена. Човек, който се грижи за чистотата и красотата на душата си има маааалко по-различни приоритети. И това му личи.

В кой век живеем, бре!

Та, криво му беше на Симо и това е. Стефка бързо си плю на петите и край него остана само Лазар. Винаги е стоял до него, въпреки, че Симо често едвам го изтрайваше. Дразнеше се от всичко, което прави Лазар – от възпитаното му поведение, от старателното му учене, от непиенето и непушенето му, от мълчанието, от присъствието му дори! В някои моменти си представяше как го наритва едно здраво, или му удря един бой, но като си помислеше, че Лазар е такова “мекотело”, че дори не би се и съпротивлявал, на Симо му ставаше още по-тъпо.

Беше голямото междучасие. Стаята беше празна – всеки нанякъде с някого. Стефка – да мрънка на главата на Петка в градинката, даже Лили се беше запиляла някъде. А Лазар си седеше кротко на чина и четеше нещо. След малко извади някаква закуска от раницата си и я сложи на бюрото. Отиде, изми си старателно ръцете, върна се, седна, разгъна найлончето, в което беше увит сандвичът, прекръсти се, придърпа стола си към бюрото, за да не падат трохи долу и…

– А бе ей! К’ъв си ти, загубеняк! – разкрещя се изведнъж Симо. Целият беше почервенял. Лазар не очакваше и от изненада подскочи от мястото си. Погледна съученика си учудено.

– Що се кръстиш бе, подметко гнусна!? Едно време мойта баба така се е кръстила, ама едно време! Кой се кръсти сега! И к’во ме гледаш, че не ме разбра ли? Виж се само на какво си заприличал… ‘гаси плюнката, дето си станал…

Лазар мълчеше. Знаеше, че няма смисъл от спорове, особено със Симо. Особено сега. Погледа го, погледа го и отново отхапа. Спокойствието му още повече разпали Симо. С два скока се озова пред бюрото му. Цапна Лазар през врата.

– Яж, маминото, яж, да пораснеш и попче да ми станеш! – каза той с престорен писклив глас.

– Какво искаш бе, Симо, какво ти преча сега? – отвори уста все пак Лазар.

– Ооо, какво искам ли? – продължи Симо с преправения глас – искам да заприличаш на човек най-сетне. Какво си мислиш, че си много интересен и оригинален с твойте глупости ли? Попче ще ставал, кръстил се, молил се, а на църква ходиш ли, а? Нали те видях как зазяпваш Лили! И тя една…

– Кажи, Симо, пречи ли ти това? На теб какво ти влиза в работата какъв искам да бъда и какъв съм сега? Нито си ми майка, нито си ми приятел, нито си ми някой изобщо, та да ти водя сметка. Де успокой се най-сетне! – в преди спокойния тон на Лазар се усети напрежение. Той остави сандвича и се изправи до Симо, но все пак беше спокоен.

– А бе, а бе, ‘айде не ставай за смях с твойте работи. Погледни се само. Ей това ме дразни в тебе, фанатизма ти и позьорството ти – колко си бил вярващ, само Господ ти е на устата, а бе, в кой век живеем! Я се виж на какво приличаш, де виж се в огледалото, заприличал си на плюнка. Ей това си ти! Кой носи сега такива дрехи, кой говори така, кой пише така, ти си като че от средновековието изкопан. Е т’ва си – изкопаемо. Ама барем беше полезно! Не се ли виждаш к’ъв си! Де стани нормален човек като всички, излез от пещерната епоха, щото…

Започнаха да влизат ученици. Не че му пукаше на Симо. Той продължи да нарежда на Лазар, но по-тихо. Другите нещо му се подсмихваха, той се почуди, бутна още веднъж Лазар и излезе. А той постоя малко така, после пак седна и продължи да яде. Замисли се.

Че какво пък. В кой век сме били. Никой не бил като мен. Средновековие ли? Тогава друго е било, а не… Какво ми е на мен, какво му е на векът ни? Двайс’първи век век на простащина и варваски обичаи ли е? Или век на култура, интелигентност, толерантност, индивидуалност? Едно време всеки различен е бил заклеймяван и изолиран от обществото, но това време отдавна е минало… или може би не е?

Не би ли трябвало с развитието на човешката цивилизация да се развива и човешкото чувство? Агресията да отстъпи на любовта, насилието – на добротворството, неморалните и деградиращи личността постъпки – на морални и добродетелни, нетърпимостта – на толерантността? Защо все още, в 21-ви век хората продължават да заклеймяват като нещо лошо и отрицателно всичко, което се различава от тях и техния начин на живот? Защо продължават да бъдат като коне с капаци и да не приемат различното мнение, различните виждания, различния светоглед? Защо смятат, че това, което правят е само и единствено правилното, а всички други, които не са съгласни с тях, са изпаднали?

Въпроси, въпроси, въпроси… На Лазар му стана тъжно. Не за друго, той не се обиждаше от такова отношение, защото отдавна беше свикнал, това беше ежедневие за него. Стана му тъжно за Симо. И за тези като него. Защото човек, който не приема по-различните от него, без значение дали по-добри или по-лоши, едва ли живее в хармония с обществото. А дали такъв човек е щастлив, е отделен въпрос.