Ако върнеш времето назад

автор: Александра Потър

издателство: Кръгозор

страници: 376

цена: 12.90, всъщност аз си я взех на старо

Нещото, което ми се наби на очи и не ми хареса – правописните грешки в текста. Те са по-скоро от недоглеждане, отколкото от неграмотност, но все пак са неприятни и не са една и две.  Няколко недомислени (според мен) неща като примерно това как Ванеса разхожда двете си деца в количка – едното на година и нещо ако не се лъжа и другото – на 3 години. Три годишно дете в количка??? Една приятелка майка заряза количката когато дъщеря й стана на година и половина някъде, а друга приятелка има 3 годишен син, за който е абсурд да го сложиш в количка. По нататък таткото ги взима двете на ръце и те започвам да му гукат (пак по спомен) – да не обсъждаме това как ще вземеш едно три годишно дете, което е вече с килца, заедно с друго, което малко по-голямо от бебе, едновременно!

Както и да е, и аз до преди да се запозная с тези две познати майки, си нямах идея кое кога се случва, та, да предположим, че в Англия нещата са по-различни.

Някъде в началото ми се стори че прочетох, че главната героиня е на прага на 31-вия си рожден ден. Няколко страници по-късно се оказа, че е на прага на 32-рия. Или е нещо недоправено в превода, или Сашето нещо… Както и да е.

В първите 100 и няколко страници не се случва нищо кой знае колко значимо, някак си… очаквах още в началото да се впусне в машината на времето и през цялата книга да има “яко екшън” – в смисъл – да изживява пълноценно времето в миналото, а не просто да стои като приятелка параван на 21-годишната Лоти, без дори да й намекне коя е. Като сюжет, това би могло толкова много да се обогати! Какво щеше да стане, ако отидеше назад във времето с дневника си? Ако беше взела стария Оливър със себе си в колата, ако беше закарала малката Лоти в бъдещето… някак си… де да знам. Идеята предлага много богати възможности за развитие на сюжета, би могло да стане толкова оплетено и забавно… какво щеше да стане, ако Лоти намереше изгубения часовник на Шарлот в стаята си? Това можеше да е повратен момент! Какво щеше да стане, ако Шарлот си спомнеше, че преди 10 години наистина е имала приятелка Шарлот на 32? Какво щеше да стане, ако Лоти, Шарлот и бабата от пейката, се бяха събрали?

Тия работи с времето напред-назад ми напомнят за “Отново и отново” на Крифърд Саймък (мисля, че той беше, чела съм го отдавна). Там имаше една подобна идея. Нещата се случваха отново и отново, и отново, и отново…

Та, това, което искам да кажа е, че според мен авторката не е разгърнала целия потенциал на творението си. Какво, страхувала се е, че няма да се справи, не са й минали през ума тези въпроси, които аз зададох, не е искала да се задълбава? “Отново и отново” е фантастика, а “Ако върнеш времето назад” има претенциите да бъде чиклит. Това е обяснението. Дамите, които четат чиклит, нямат нужда от фантастика. Ако имаха нужда от такова задълбаване, щяха да четат фантастика. Все още не е измислен жанрът sci-chick. Хах, научна мацка!

Добре, стига критика – сега сериозно – прочетох го за 2 дни. Много ми хареса. Много свежо, много леко, много оптимистично. За пръв път чета книга, в която действието се развива в момента, в който героинята говори. През цялото време. В първо лице единствено число, всичко става сега. Умело, оригинално, красиво. И Шарлот ми хареса. И двете – малката и голямата. От всяка като вземем по малко…

Много ми хареса краят, личното “обръщение” на авторката към читателите. Тя не се крие, тя не е просто автор, тя е съветник, който не се свени да говори от свое име на края и не някакви благодарности на Иван и Драган, а съвети лично към теб, който четеш. Това много ми хареса, наистина. И ме замисли. Наистина ще си взема късите поли, които погребах в гардероба за други времена.

Кош за списания

Ясно е, че идеята не е кой знае какво, но от опит видях колко е удобен и практичен този начин за съхранение на списания. Според мен списанията не трябва да се редят на рафт като книги, или едно върху друго, а да са така сложени, че без особени усилия и гимнастики да имаш достъп до повече броеве. За това и измислих този изключително лесен и практичен кош.

Работата е тая – срязваш едно 10-литрово шише от минерална вода където искаш, зависи от размера на списанията, които ще държиш. Най-лесно се реже с ножица. След това палиш свещ и леко обгаряш срязания ръб, за да омекне и да не дращи при допир.

Готово! Тук вече можеш спокойно да развихриш фантазията си. Ако искаш боядисай коша с някакви бои, облепи го с цветя, направи му дръжка, навий конопено въже или прежда, сложи му панделка… какво искаш му прави. Аз на този етап го оставих така, пък като ми хрумне нещо, ще действам.

 

 

Къде ми е cotkopolitan?

 

Аквариумче в крушка

Ако пишеш в гугъл нещо от сорта “стара крушка направи си сам”, ще излязат много интересни неща за това как да създадем нов живот на старата крушка. Това, което аз ще предложа, не е кой знае какво, аз не го видях никъде, но може и да го има някъде.

 

Ето какво ви трябва: Пояснявам – изгоряла крушка, клещи, кухненски нож и ножици.  Първата ни задача е да махнем вътрешното съдържимо на крушката. За тази цел трябва да я отворим откъм металната част. Дупето на крушката. Там в средата има нещо метално, което леко с клещите или ножа може да го измъкнете, прилича на нитче, но не знам как се казва. Тази част е лесна. После пак с ножа – онова черното, дето се оказа, че е черно стъкло – с чоплене и натискане също трябва да се изчисти.

Сега крушката е отворена и вътрешната стъклария трябва да се махне. Прочетох в един англоезичен сайт, че може да се сипе малко вряла вода, за да се пукне вътрешното стъкло, но внимателно, за да не се повреди самата крушка. Е, кипнах вода, но не се пукна никое стъкло, само дето си напълних крушката с гореща вода.

Тогава след ок. 30 мин. обикаляне около тази стъклария измислих моя начин – взимате малка метална ножичка като тази на снимката и я мушвате вътре. Като я мушнете я разтваряте и натискате и стъклото само ще се пукне. Много лесно, бързо и хитро, признайте си! Внимателно почиствате всичкото стъкло и метални жички и после измивате отвътре.

Готово! Цялата тази операция малко ми напомни за абортите. Има един филм в youtube.com  Silent Scream, ще го кача някой път, за да си поговорим за аборта.

А сега – аз лакирах металната част с розов лак, сложих вътре малки охлювчета и мидички от морето, ако имах и пясък щях да сложа и сипах вода. След време всичко това ще зеленяса и ще стане много хубаво.

Само трябва да измислите как да го крепите това, аз още не съм измислила баш-баш.

 

И клещите, дето казах, че ще ви трябват за цялата операция – ами не знам за какво ще са ви.

В кой век живеем, бре!

Та, криво му беше на Симо и това е. Стефка бързо си плю на петите и край него остана само Лазар. Винаги е стоял до него, въпреки, че Симо често едвам го изтрайваше. Дразнеше се от всичко, което прави Лазар – от възпитаното му поведение, от старателното му учене, от непиенето и непушенето му, от мълчанието, от присъствието му дори! В някои моменти си представяше как го наритва едно здраво, или му удря един бой, но като си помислеше, че Лазар е такова “мекотело”, че дори не би се и съпротивлявал, на Симо му ставаше още по-тъпо.

Беше голямото междучасие. Стаята беше празна – всеки нанякъде с някого. Стефка – да мрънка на главата на Петка в градинката, даже Лили се беше запиляла някъде. А Лазар си седеше кротко на чина и четеше нещо. След малко извади някаква закуска от раницата си и я сложи на бюрото. Отиде, изми си старателно ръцете, върна се, седна, разгъна найлончето, в което беше увит сандвичът, прекръсти се, придърпа стола си към бюрото, за да не падат трохи долу и…

– А бе ей! К’ъв си ти, загубеняк! – разкрещя се изведнъж Симо. Целият беше почервенял. Лазар не очакваше и от изненада подскочи от мястото си. Погледна съученика си учудено.

– Що се кръстиш бе, подметко гнусна!? Едно време мойта баба така се е кръстила, ама едно време! Кой се кръсти сега! И к’во ме гледаш, че не ме разбра ли? Виж се само на какво си заприличал… ‘гаси плюнката, дето си станал…

Лазар мълчеше. Знаеше, че няма смисъл от спорове, особено със Симо. Особено сега. Погледа го, погледа го и отново отхапа. Спокойствието му още повече разпали Симо. С два скока се озова пред бюрото му. Цапна Лазар през врата.

– Яж, маминото, яж, да пораснеш и попче да ми станеш! – каза той с престорен писклив глас.

– Какво искаш бе, Симо, какво ти преча сега? – отвори уста все пак Лазар.

– Ооо, какво искам ли? – продължи Симо с преправения глас – искам да заприличаш на човек най-сетне. Какво си мислиш, че си много интересен и оригинален с твойте глупости ли? Попче ще ставал, кръстил се, молил се, а на църква ходиш ли, а? Нали те видях как зазяпваш Лили! И тя една…

– Кажи, Симо, пречи ли ти това? На теб какво ти влиза в работата какъв искам да бъда и какъв съм сега? Нито си ми майка, нито си ми приятел, нито си ми някой изобщо, та да ти водя сметка. Де успокой се най-сетне! – в преди спокойния тон на Лазар се усети напрежение. Той остави сандвича и се изправи до Симо, но все пак беше спокоен.

– А бе, а бе, ‘айде не ставай за смях с твойте работи. Погледни се само. Ей това ме дразни в тебе, фанатизма ти и позьорството ти – колко си бил вярващ, само Господ ти е на устата, а бе, в кой век живеем! Я се виж на какво приличаш, де виж се в огледалото, заприличал си на плюнка. Ей това си ти! Кой носи сега такива дрехи, кой говори така, кой пише така, ти си като че от средновековието изкопан. Е т’ва си – изкопаемо. Ама барем беше полезно! Не се ли виждаш к’ъв си! Де стани нормален човек като всички, излез от пещерната епоха, щото…

Започнаха да влизат ученици. Не че му пукаше на Симо. Той продължи да нарежда на Лазар, но по-тихо. Другите нещо му се подсмихваха, той се почуди, бутна още веднъж Лазар и излезе. А той постоя малко така, после пак седна и продължи да яде. Замисли се.

Че какво пък. В кой век сме били. Никой не бил като мен. Средновековие ли? Тогава друго е било, а не… Какво ми е на мен, какво му е на векът ни? Двайс’първи век век на простащина и варваски обичаи ли е? Или век на култура, интелигентност, толерантност, индивидуалност? Едно време всеки различен е бил заклеймяван и изолиран от обществото, но това време отдавна е минало… или може би не е?

Не би ли трябвало с развитието на човешката цивилизация да се развива и човешкото чувство? Агресията да отстъпи на любовта, насилието – на добротворството, неморалните и деградиращи личността постъпки – на морални и добродетелни, нетърпимостта – на толерантността? Защо все още, в 21-ви век хората продължават да заклеймяват като нещо лошо и отрицателно всичко, което се различава от тях и техния начин на живот? Защо продължават да бъдат като коне с капаци и да не приемат различното мнение, различните виждания, различния светоглед? Защо смятат, че това, което правят е само и единствено правилното, а всички други, които не са съгласни с тях, са изпаднали?

Въпроси, въпроси, въпроси… На Лазар му стана тъжно. Не за друго, той не се обиждаше от такова отношение, защото отдавна беше свикнал, това беше ежедневие за него. Стана му тъжно за Симо. И за тези като него. Защото човек, който не приема по-различните от него, без значение дали по-добри или по-лоши, едва ли живее в хармония с обществото. А дали такъв човек е щастлив, е отделен въпрос.