Красотата на българския език


Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,

че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.

Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –

посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.

МИЛОСТТА…

За да има справедливост и човечност по света,

за да съществува вяра в правота и доброта,

малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,

на вината да е равна също тъй и милостта.


ЗОВЪТ НА ТРАНСЦЕДЕНТА…

Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш,

когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,

остава ти едно-едничко – най-трудното е най-накрая:

дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.


СМЪРТТА – написано десетина часа преди смъртта на поета

Страшно е във този произволен свят,

запратен нейде из ефира.

Всеки сам за себе си е болен.

Всеки сам за себе си умира.


Стига, да не ви досади.

100% жена

Освен на осми март, има и други дни, в които жените празнуват. Или би трябвало – това са Богородичните празници – Успение Богородично, Въведение Богородично, Покров и т.н. И даже, твърдят някои, по-скоро тогава, отколкото на осми, е ден на жената. Но който както знае, така го кара. За някои пък всеки ден е празник и всеки ден се сещат за нежната половинка на човечеството.

На Петка й се беше паднала задачата да анкетира 20 момчета и 20 момичета за това какво е да си жена и какво определя жената като такава. Трудна задача, но и много интересна. На края, след като събра всички мнения и ги посъкрати и обобщи, стигна до следните изводи, които леко я озадачиха.

Бабата на Лили казва така: жена, дето не умее чорап да закърпи, копче да сложи, манджа да забърка, гащи да изпере, къща да оправи и да я направи уютна, пуловер да изплете или гоблен да ушие, да се облече и натъкми, да ходи по женски с коса и пола и си държи езика зад зъбите… еми не е баш жена.

Лили явно се срамуваше да подкрепи тези думи, та се задоволи само да добави – и дето седи без работа и мързелува…

Стефка пък смяташе, че жена без токчета, червило, тесни дънки и такава, дето не може да събере очите и да ги задържи по себе си не е жена.

И тая дето се заглеждала по жени също не е жена, а нещо друго…

Момичето ставало жена когато разбирало, че това в огледалото е то.

Да си жена, според една учителка, било да плачеш, когато е за плакане, да се смееш, когато е за смях и да се бориш… винаги.

Друга баба, явно поетично настроена, рече, че жената е създадена, за да създава живот, любов, нежност, доброта. Жена, която сее крамоли, кавги, изневери, омрази и болка, не е жена.

Жена, която убие детето в утробата си също не било жена.

Едно малко момченце рекло, че жена е човек, който плаче, а като го попиташ – не знае защо плаче.

Симо, както винаги груб и вулгарен, каза, че жената е тоя човек, с когото става работата. С мъже не става, освен ако не си на другия тротоар.

Същото бяха казали още няколко души.

– Жената трябва да е чиста и спретната, въздържана и скромна, добра и любяща, знаеща какво иска и имаща принципи и морал, да може да се разчита на нея, да е силна, но нежна, да дава живот и надежда, а не да отнема и да е трезва в преценките и способностите си. А да, и да е разумна и да може сама да се оправя в живота. И да има сърце. И…

– Нещо друго?

– А бе то са много, ама сигурно ти свърши листа.

– Свърши ми на мен, ако те питам какво е да си мъж сигурно няма да ми изсипеш толкова изисквания и критерии. Към жената 100 критерия и ако не отговаря на един от тях – беги, не става. Ама мъжът може да е това, може да е онова, и няма нищо, нали!

– Внимавай, ти в момента доказваш, че не си жена с излишното си недоволство и роптаене. Нима не изказах добри неща за жената? Или какво искаш да кажа: жената е все недоволна, капризна, суетна, мързелива, смята себе си за нещо повече, не обича да върти къща, но претендира за равенство, иска да се държат с нея като с дама, когато тя не е, намръщена е, убива децата си, за да не й пречат, придиря…

– Уф, добре, хайде прав си, по-добре хубави неща за жената, отколкото лоши. И ние не сме идеални, верно е. Хайде бегай сега, че ми свърши листа. Друг път ще питам за мъжа.

То какъв ли е смисълът? Коя жена наистина е жена днес? И кой мъж е наистина мъж? Защото ни е трудно да спазваме хубавото и да се стремим към него… лесно е да си немарлив и мързелив, вулгарен, груб, да се напиваш, да си гледаш кефа, да не спазваш правилата, лесно е и приятно. Но, има ли, всъщност, останали жени днес?


За какво служи изкуството?

Трябваше да проведе кратка лекция пред ученици за изкуството. Това беше първият й път и леко се притесняваше. Още повече, че децата бяха на по 13-15 години – хормонът ги тресеше, както се беше изразила една от учителките, и трудно можеше човек да привлече вниманието им. Кратка презентация с много картинки и малко текст събра погледите, още повече, че се говореше за далееееечното минало, първите пещерни рисунки, открити някога, странно обработени животински кости, използвани за музикални инструменти и интересните предположения на учените за смисъла на тези първи творчески проблясъци в прародителя на човека.

Основните изводи са били, че се е считало, че нарисуваното на стената животно е свързано с това в гората и с изображението му може да се хване по-лесно, или пък, че върху рисунката са се упражнявали по-младите членове на племената на лов, или че са част от някакви магически ритуали за примамване на животните и какво ли още не…

Не беше толкова трагично, очакваше никой да не й обърне внимание и тя  да си „пее“ урока, докато те се задяват, приказват, пощипват и т.н. с гръб към нея. Напротив, децата се заинтригуваха, даже накрая въпроси задаваха. Един от тях, обаче, остана да звучи в главата на Петка дълго след като стаята се бе опразнила.

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За забавление… – беше отговорила тя, но сама не си вярваше. Всеки обича забавлението, да, но всяко изкуство ли е за това, или има нещо повече?

Криминалният роман е произведение на изкуството, или поне има претенции да бъде такова. Но забавляват ли се хората докато четат истории за убийства, изнасилвания, кражби, лични драми, омрази и изневери? Филмът на ужасите, или трагедията в театъра също се водят произведения на изкуството. Но забавляват ли се хората, когато гледат трилър, кървища, насилие, страхът в очите на жертвата, смърт?

Ако да – що за хора са те? А ако не – защо ги гледат, какво намират в това, с какво се обогатяват?

Същото е и в музиката, и в картините, и в танците. Ако музиката е груба, развратна, ако се пее за смърт, насилие и болка – какво получава слушателят? Наслада, забавление, разтуха? Надали. Или ако картините са уродливи, грозни, черни, страшни, ако показват нелицеприятни неща и действия – какво получава зрителят?

Изкуство ли е да разкриеш на света най-пошлите си и тъмни страсти, най-съкровените си но ужасяващи желания, да ги пресъздадеш във филм, в картина, в песен, в танц?

А изкуство ли е да разкриеш на света най-светлите си и чисти чувства, впечатления, мисли – да ги пресъздадеш в картина или филм, които радват окото, в песен, която успокоява, в танц, който разведрява, в книга, която обогатява?

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За да ни направи по-добри. За да ни обогати, да ни научи на любов към доброто и неприязън към злото и пошлото. Ако едно произведение няма тази функция, то не е изкуство.

Алис Уокър, американска романистка

  • Не съм сигурна дали един лош човек може да напише добра книга. Ако изкуството не ни прави по-добри, за какво,…, служи то?

  • Законът на тоя свят

    Беше избягала от час. Не й се слушаха глупости, които после трябва да зубри, да напише за едната оценка и никога вече да не й потрябват в живота. Така си мислеше и беше сигурна, че е права. То кой не мисли, че е прав! По пътя към пързалката, където искаше да се „покефи“ срещна Лазар. Той бил някъде, връщал се, измънка нещо, не стана ясно какво прави, но се лепна и продължиха заедно.

    – И защо не си на училище сега?

    – Ми… не ми се занимава. Какво да ти кажа, тъпичко е там.

    – Тъпичко, ама е за твое добро. Не можеш само да се забавляваш, трябва и да се потрудиш малко. Да не говорим, че ако се забавляваш само, много скоро това ще ти омръзне, ще се отекчиш, ще се отчаеш, ще изпаднеш в депресия, ще…

    – Уф, айде стига с тия твои проповеди. Какво щяло да стане, ееей значи, веднъж не съм отишла на химия и вече говорим за самоубийства и депресии! Какво толкова, нали не преча на никого! Дреме й на оная… даскалицата де, че ме няма, ще ми напише отсъствие, класната ще го извини и толкоз.

    – Не си права.

    – Как да не съм права, елементарно е. Барем да бях хулиганка някаква, или да ходя да пуша и пия по кръчмите, а аз отивам да се попързалям, на никого не преча, значи може!

    – Искаш да кажеш, че можеш да правиш каквото си искаш, стига да не пречиш на никого ли?

    – Е, ама ти, Лазаре, си много странен човек. Най-сетне откри топлата вода, а?

    Той не отговори. Дълго вървяха без никой да каже нищо. На пързалката нямаше почти никого – тя се пълнеше в късните следобедни часове.

    – Ще се пързаляш ли, или ще си ходиш? – погледна го Петка. Отстреща си видя мрачен и студен поглед, който я озадачи. – Има ли нещо, какво пак казах?

    – Не, нищо, помислих си… нямам пари за пързалки. Хайде чао. – каза без дори да я погледне в очите. Бавно се обърна и си тръгна.

    Чешит. Помисли си тя и си събу маратонките.

    Малко настрани, на една пейка, седеше младо момиче. Беше се облегнало назад и гледаше с празен поглед в небето. Преди няколко минути бе взело дозата си. Тя не пречеше на никого, беше щастлива и беше убедена, че може да спре когато си поиска. Но точно след една седмица щеше да хвърли камък по човек, който отказа да й даде пари.

    Дамян Дамянов

    Тя поезията не била толкова страшно нещо, както си мислеше преди. Може би отрицателното отношение беше насадено до голяма степен от училището и отношението на госпожата по литература. Когато правиш нещо с досада и без любов – то ти личи и малко или много пренасяш тези чувства към предмета и на другите. А госпожата беше повече от отекчена и от Смирненски, и от Дебелянов, и от Ботев, а Гео Милев и Вапцаров просто ги прескочиха тогава, за това и сега…

    Чуеш „поезия“ и подскочиш неволно от мястото си.

    Като тревата

    Как искам моят стих да бъде прост,

    съвсем обикновен! Като тревата,

    като хлапака, който цапа бос

    във локвите от дъжд, като водата,

    която пия, за да стане кръв,

    и като камък, от скала откъртен!…

    О, ако можеше да е такъв,

    той щеше да е като тях безсмъртен!

    1966

    Прозорец до земята

    Моят партерен нисък прозорец

    гледа в уличка с много брези.

    Слязъл долу до земните хора,

    той се пълни със смях и сълзи.

    Той се пълни със цъфнали клони,

    с листопади и зимно сребро.

    А когато децата се гонят,

    сякаш бягат през мойто бюро.

    И връхлитат през него стихии,

    летен дъжд, майски гръм мигновен.

    И не смогвам аз нийде да скрия

    свойта гола душа, своя ден.

    Мойта стая е толкова ниска,

    че прозорецът става врата –

    за добро и за зло, без да иска,

    преминава през нея света.

    1966

    Андрей Германов

     

    Ах, как умират селските жени!
    От близки и роднини оградени,
    дорде смъртта ги бавно леденú,
    те замълчават в миг успокоени.

    Със своите затихващи сърца
    те някак си таинствено усещат,
    че във кръвта на техните деца
    кръвта им ще е все така гореща,

    че жива ще е силната им плът
    дори подир промяната голяма,
    че те са вечни, че не ще умрат…
    Мъжът такава
    вечна сила няма.

    С усмивка върху устните без цвят
    Разплаканите те успокояват,
    въздъхнат,
    потреперат,
    замълчат
    и само с поглед с всичко се прощават.

    Полека скръстят восъчни ръце,
    притворят клепки сякаш да придремят
    и тихо своя дълъг път поемат
    със просветлено от смъртта лице.

    Колко красота, колко тъга, но и истина. Петка рядко се впечатлява от някого, или от нещо. Още по-рядко остава впечатлена за дълго време, да не говорим за грабната. И невероятните му четиристишия, някои от които й се поиска наизуст да научи. Просто заради красотата и поуката.

    Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
    Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
    Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
    нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.

    *

    В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
    Останалото е мечта – цени това, което имаш.
    Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
    Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

    *

    Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
    Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
    Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
    но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

    *

    Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
    Веднъж излъгъл, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
    Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
    тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

    *

    Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
    И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
    Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
    и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.

    *

    Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
    Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
    А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
    като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

    *

    Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
    че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
    Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
    посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.

    Германов е писал през 60-те и 70-те години от миналия век, до 1981, буквално до сетния си час. Дали в творбите му би се споменавал Бог, ако пишеше в друга епоха?