Законът на тоя свят

Беше избягала от час. Не й се слушаха глупости, които после трябва да зубри, да напише за едната оценка и никога вече да не й потрябват в живота. Така си мислеше и беше сигурна, че е права. То кой не мисли, че е прав! По пътя към пързалката, където искаше да се „покефи“ срещна Лазар. Той бил някъде, връщал се, измънка нещо, не стана ясно какво прави, но се лепна и продължиха заедно.

– И защо не си на училище сега?

– Ми… не ми се занимава. Какво да ти кажа, тъпичко е там.

– Тъпичко, ама е за твое добро. Не можеш само да се забавляваш, трябва и да се потрудиш малко. Да не говорим, че ако се забавляваш само, много скоро това ще ти омръзне, ще се отекчиш, ще се отчаеш, ще изпаднеш в депресия, ще…

– Уф, айде стига с тия твои проповеди. Какво щяло да стане, ееей значи, веднъж не съм отишла на химия и вече говорим за самоубийства и депресии! Какво толкова, нали не преча на никого! Дреме й на оная… даскалицата де, че ме няма, ще ми напише отсъствие, класната ще го извини и толкоз.

– Не си права.

– Как да не съм права, елементарно е. Барем да бях хулиганка някаква, или да ходя да пуша и пия по кръчмите, а аз отивам да се попързалям, на никого не преча, значи може!

– Искаш да кажеш, че можеш да правиш каквото си искаш, стига да не пречиш на никого ли?

– Е, ама ти, Лазаре, си много странен човек. Най-сетне откри топлата вода, а?

Той не отговори. Дълго вървяха без никой да каже нищо. На пързалката нямаше почти никого – тя се пълнеше в късните следобедни часове.

– Ще се пързаляш ли, или ще си ходиш? – погледна го Петка. Отстреща си видя мрачен и студен поглед, който я озадачи. – Има ли нещо, какво пак казах?

– Не, нищо, помислих си… нямам пари за пързалки. Хайде чао. – каза без дори да я погледне в очите. Бавно се обърна и си тръгна.

Чешит. Помисли си тя и си събу маратонките.

Малко настрани, на една пейка, седеше младо момиче. Беше се облегнало назад и гледаше с празен поглед в небето. Преди няколко минути бе взело дозата си. Тя не пречеше на никого, беше щастлива и беше убедена, че може да спре когато си поиска. Но точно след една седмица щеше да хвърли камък по човек, който отказа да й даде пари.

Дамян Дамянов

Тя поезията не била толкова страшно нещо, както си мислеше преди. Може би отрицателното отношение беше насадено до голяма степен от училището и отношението на госпожата по литература. Когато правиш нещо с досада и без любов – то ти личи и малко или много пренасяш тези чувства към предмета и на другите. А госпожата беше повече от отекчена и от Смирненски, и от Дебелянов, и от Ботев, а Гео Милев и Вапцаров просто ги прескочиха тогава, за това и сега…

Чуеш „поезия“ и подскочиш неволно от мястото си.

Като тревата

Как искам моят стих да бъде прост,

съвсем обикновен! Като тревата,

като хлапака, който цапа бос

във локвите от дъжд, като водата,

която пия, за да стане кръв,

и като камък, от скала откъртен!…

О, ако можеше да е такъв,

той щеше да е като тях безсмъртен!

1966

Прозорец до земята

Моят партерен нисък прозорец

гледа в уличка с много брези.

Слязъл долу до земните хора,

той се пълни със смях и сълзи.

Той се пълни със цъфнали клони,

с листопади и зимно сребро.

А когато децата се гонят,

сякаш бягат през мойто бюро.

И връхлитат през него стихии,

летен дъжд, майски гръм мигновен.

И не смогвам аз нийде да скрия

свойта гола душа, своя ден.

Мойта стая е толкова ниска,

че прозорецът става врата –

за добро и за зло, без да иска,

преминава през нея света.

1966