Важен ли е външният вид?

Имаше един филм, в който някаква доста суетна и повърхностна жена беше посетила някакъв мъдрец. Той разбрал, че след това щяла да ходи при друг мъдрец, негов познат, и й предал една кутийка – да му я даде. Кутийката била изключително красиво украсена с разни фрески, цветенца, завъртулки и т.н. Жената я прибрала грижливо в торбата си и тръгнала напът. После през филма се случвали разни други неща, накрая стигнала до другия мъдрец и му връчила красивата кутийка. Той я отворил пред нея – оказала се празна.

– Не знам какво значи това, може би с този подарък О’Дегошо (първият мъдрец) е имал нещо предвид, но като послание за теб, не за мен…

Зачудила се суетната и повърхностна жена, но като такава, надали се е сетила какво значи изключително красивата, но празна кутийка.

Подобни бяха разсъжденията на Квазимодо, когато Есмералда бе при него. Той имаше едно пукнато глинено гърне, в което си отглеждаше теменужки. Гърнето беше сиво и неврачно, на всичкото отгоре пускаше вода – нали бе пукнато, но цветята непрекъснато цъфтяха. Ако беше някой кристален и здрав съд, теменужките щяха да изгният, защото водата нямаше да може да се отича. Така разсъждаваше недъгавият, но добър по душа Квазимодо. И все пак, сърцето на красивата Есмералда бе здравата заключено и залостено за него.

Някои казват, че по почерка може да се познае за характера на човека. Други твърдят, че стаята, в която живееш, е огледало на душата ти. Ако я държиш разхвърляна и мръсна, вероятността да имаш покой в душата си, е малка.

Дали добрият човек, или поне стараещият се да бъде такъв, ще се стреми да е изряден и добър във всичко? Дали ще харесва реда и чистотата, подредбата на нещата около него? Както би харесал реда и чистотата на душата си?

Дали един порядъчен човек би харесвал да живее в хаос и външният му вид да бъде такъв – немарлив и неугледен?

Тези, които твърдят, че външният вид не е важен, нека се замислят за това, че човекът е едно – „вътрешен“ и „външен“ човек и когато нещо не е наред вътре в него, в сърцето, или душата, или каквото е там – то това обезателно ще се отрази на външния вид, защото и той е част от човека.

Вятърничавата и повърхностна, материална жена се грижи само за повърхностното и материалното – да изглежда максимално добре и привлекателно – на всяка цена. Човек, който се грижи за чистотата и красотата на душата си има маааалко по-различни приоритети. И това му личи.

Творец, или унищожител?

Имаше едно момче в училище, което не понасяше две неща – калинките и евреите. Където видеше калина, я убиваше, това му доставяше неимоверно удоволствие. Евреи не познаваше. Всъщност, никой не беше виждал евреин на живо, или и да беше, нямаше как да познае дали е такъв или не – едва ли им го пише на челото. Веднъж Петка случайно бе подочула от разговор между учители за някакъв човек, който работел на пазара и бил евреин. Всъщност тя всеки ден минаваше от там, но никога не й беше минало през ума, че високият едър и къдрокос млад мъж всъщност е евреин.

Както и да е, това момче се забавляваше, като унищожаваше тези красиви насекоми – калинките, и бълваше змии и гущери против евреите, без да познава лично нито един такъв.

А човекът можеше да бъде творец. Вместо да убива, мрази, критикува и осъжда това, което не познава, той би могъл да създава нещо ново, добро, красиво, истинско. По-лесно е да посегнеш и зашлевиш шамар, отколкото да простиш обидата, нали?

Всички знаеха за това момче, защото то беше единственото, което мразеше калинките и евреите. Ако не ги мразеше – никой нямаше да говори за него, както никой не говори за другите от класа. Или поне не толкова, колкото за него.

Отворен кръг

Последните неща

Най-сладка е последната цигара –

пази си я за мъката най-тежка!

Най-вярна е последната ти вяра –

за най-накрай я дръж, след всички грешки!

Най-мъдра е последната ти дума –

спести я, за преди смърт е потребна:

последният от всичките куршуми –

за враг ще трябва. Или пък за тебе.

Когато съди грозното в човека,

човекът няма себе си предвид.

Сам себе си да съди не е леко,

ни най-прятно, но – зад друг прикрит –

и другиго одумвайки безгрижно,

не знаейки, сам себе си петни.

Защото свойто най-добре се вижда,

щом името със чуждо се смени.

Чаровна си и приказна си, зимо!

Ти ми напомняш хубава жена,

която външно всеки чар си има,

но вътре няма капка топлина.

Жена, която всичко обещава

с очи и отдалеч. Ах, огън луд!…

Но А посегна за парче жарава,

А целият се вкочаня от студ.

Красавица – разсипница на хубост,

но свидла на любов и красота,

родена за любима – без да люби,

по нея да горят – да стине тя.

И вгледан в хубостта, която носиш,

ала която всички ледени,

чрез тебе, хубавице белокоса,

разбирам как красавки вироноси

остават си моми до старини.