Виртуална агресия

Психолозите отдавна опроврегаха грешното схващане, че когато хората гледат агресия (най-често по телевизията) сами се освобождават от евентуална натрупана агресия и са по-уравновесени. Правени са изследвания с деца, едно от които е: стая с манекен, който силно наподобява човек. Оставят едно дете да стои извън стаята и да наблюдава през прозорец. В стаята влиза човек и започва да нанася удари по манекена с ръце и крака, претрепва го от бой и излиза. След малко пускат детето вътре и го наблюдават.  Учените направо се изумили от яростта, с която то наподобявало действията на човека преди него.

А какво ли се случва в детските главици, когато отвсякъде са облъчвани с едно и също? А именно – насилието.

Това е филм, чийто предмет на обсъждане е главно отношението дете-виртуално насилие. И все пак, не само децата са любители на този вид насилие, де да можеше да се кажат няколко думи и за въздействието върху вече големия човек – то може и да е по-слабо, отколкото върху детето, но в никакъв случай не е нулево така, че да каже някой – на децата вреди, но на порасналите – не.

Виртуална агресия – част 1

Виртуална агресия – част 2

Виртуална агресия – част 3

Чудеса пред очите ни

Всъщност, истинските православни християни са малко. Както и изобщо вярващите. Това е така, може би защото не е удобно да си вярващ в днешно време, твърде много ще се иска от теб, а най-често на теб нищо не ти се дава. Иисус Христос е приготвил рай за тези, които искат да тръгнат с Него и да жертват удобствата си, а тези, които не искат да дадат нищо от себе си мрънкат – ама защо няма и за нас и колко било несправедливо!

Отдели един час от скъпоценното си време и погледни това, което ти предлагам. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

http://blip.tv/file/3011726/

За иконите в православието

При всяка следваща среща на братята близнаци Верин и Неверин, те малко или много засягаха въпроси, свързани с вярата на Верин. Не заради желанието на майка им да го отучи от религиозността му, или за да се заяжда, просто всичко това беше толкова далеч от света на Неверин, че той нямаше как да не проявява интерес към него. Но само толкова. И през ум не му минаваше, че тези неща, за които говори брат му, са истината. Това, всъщност, го разбра доста по-късно.

Та веднъж стана на въпрос за това, че православните сами нарушавали една от десетте Божии заповеди, а именно: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи„(Изх.20:4-5)

Православният христинянин, почитайки иконите, които са такова изображение според Неверин, се  кланяли на идол. Но, на кратко, той не бе обърнал внимание на няколко важни неща.

1.Казано е – не си прави кумир, сиреч идол. Какво е идол? „Изображение на божество, което не съществува, но което се представя за съществуващо и което иска да измести истинския Бог. Идолът следователно е измама, лъжлив образ на лъжливо божество, бесовска хитрост, с която се цели отклоняването на човеците от истинския Бог.“ Т.е. кумирът е изображение на нещо лъжливо, неистинско.

Тогава богоотстъпление ли вършим ние, когато си украсяваме храмовете и молитвените кътчета с икони и се молим пред тях? Не, защото ние не превръщаме иконите в идоли и не ги почитаме заради самите тях, а заради ония свещени образи, които те представят. А те представят не като идолите нещо, което не съществува, а напълно верни съществуващи лица или събития. Следователно, иконата не въвежда в измама, както идолите, а говори на сърцето нещо истинно и вярно. Идолът е божество. А иконата не е божество,  но образ, който ни представя Бога, ангелите и светците, или картина, която ни рисува някои свещени събития.

2. Хубаво, казал после Неверин, иконите не са идол, защото изобразяват нещо, което е истинско, според вас, а не е измислица, и защото това нещо наистина е вашият Бог, или там светиите, или когото изобразяват иконите и вие не се кланяте на дървото, или изобщо на самия предмет, както идолопоклонниците се кланят на златния телец, примерно, а се кланяте на Този, Който е изобразен. Ама все пак, всичкото това кадене пред иконите, молитвите пред иконите, паленето на свещи пред иконите, кланянето и целуването дали пък не е някак си наистина само заради самата икона? Защото Бог едва ли е в това дърво?

Всъщност, всички тези външни, телесни действия, които правят вярващите пред иконите, са проявление, или би трябвало да бъдат проявление на вътрешното чувство. Нормално е вътрешното чувство да има външно проявление. Сам Иисус Христос е коленичил и е падал на лицето си в молитва – това е външното проявление на вътрешното Му молитвено състояние. Така и вярващият се кланя и целува иконата.  А относно каденето на тамян, паленето на свещи и кандила – това е било заповядано от Бога с изрични заповеди за горене светилник отвън завесата на Ковчега (Лев.24:2-4), за кадене тамян на жертвеника (Изх.30:7), за почитане на светините и пр. Всичко това като Божия наредба е минало от ветхозаветната Църква към новозаветната. „Както Моисей и Аарон са се кланяли пред Ковчега на завета и пред херувимите и не са били идолопоклонници, защото са се молили не на тия вещи, а на Бога, тъй и ние, православните християни, се кланяме на свещените икони, изобразяващи Бога и Божиите угодници, кадим пред тях тамян, палим свещи и кандила и не сме идолопоклонници, защото се молим не на веществото на иконите, а на Бога и на светците, които те изобразяват. Идолопоклонници бихме били ние, ако боготворехме иконите. Ние обаче не ги боготворим, а ги почитаме като светини!

3. Всъщност, това, за което говорели двамата тогава, било за втората Божия заповед, която е дадена на евреите след напускането им на египетските предели. Дори в момента, в който Мойсей получавал скрижалите с написаните на тях заповеди, еврейският народ си бил направил златен телец – кумир, на когото да се кланя. По-късно, когато населили Обетованата земя, евреите не веднъж се поддавали от съседните езически народи и изоставяли служението на истинския Бог и се кланяли на измислени идоли и божества, като на някои дори принасяли в жертва синовете и дъщерите си. В тази Божия заповед от стария завет се е имало предвид изобразяването и почитането именно на такива езически измислени божества. В днешно време също има идолопоклонство, но неговият характер е малко по-различен.

4. Когато си загубил скъп човек, или просто не е покрай теб, а ти липсва и имаш нужда от него, странно ли е да съзерцаваш снимката му, да я държиш до сърцето си, да я целуваш, или просто да я поставиш на работното си място? Когато целуваш хартията ти не мислиш за нея, а за този, който е изобразен на нея, нали? Същото е.

5. Счита се, че св. ап. и евангелист Лука е дал началото на иконописта с иконите, които е нарисувал на Майка Богородица и св. апостоли Петър и Павел. След като изобразил св. Дева Мария с Младенеца, той й занесъл иконите и тя ги благословила.

http://www.pravoslavieto.com/life/10.18_sv_ev_Luka.htm

Използвани са цитати от „Вяра, Надежда, Любов“, макариополски еп. д-р Николай, архим. д-р Серафим (Алексиев)

Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато „нейния“ едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше „щастие“ на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.

Приказка за Стоедин

Като види в началото какво става, ще си рече човек, че това е някаква измишльотина за деца, за която не си струва да се хаби 300 страници време.

Поне така си мислеше Петка като й подариха книгата, чудеше се тия хора как пък са решили, че такова нещо ще й хареса, но после… После не можа да я остави и поиска да не беше свършвала.

Приказка за Стоедин (Никола Русев) е като всички други приказки, които сте чели като малки – за хубавото и добро момиче, за живата вода, вълшебния белобрад старец, добрия герой и многото лоши, които все пак не успяват да му попречат да спаси вкаменилата се Невянка. Както и стотици други хора.

Нещото, което прави впечатление в приказката, е доброто. Но не онова измислено псевдодобро, което казва – вършете добро на всички, а на лошите отмъщавайте. Не, добрият Стоедин многократно доказва, че не е нужно да отвръщаш на злото със зло, за да докажеш, че си прав или че си нещо повече от другите. В някои моменти може дори да се издразни човек от добрината му… колко шансове е пропуснал в книгата – вместо да скръцне зъби на някой лош и да му удари един тупаник, той му дарява единственото, което има – години от живота си. И не сбърква.

Стоедин е прекрасен пример за това как трябва да се постъпва с тези, с които най-малко му се иска на човек да има отношения. Да правиш добро на тоя, дето ти прави добро не е кой знае какво. Истински добро е, когато отвърнеш на злото с добро. И после не натякваш за това.

Приказка за Стоедин не се чете на един дъх, не се оставя наред с другите прочетени романчета на лавицата за следващото поколение, нейното място е редом до книгите, от които човек има нужда всеки ден.

Прочети я, но не за два дена, както ще ти се иска, а за месеци – само така ще можеш да вникнеш в истинското съдържание, което далеч не се изчерпва със завладяващия и оригинален сюжет. Прочети я и не спирай да мислиш върху всяко нещо в нея.

А илюстрациите са просто уникални.

Евтаназия

– По-добре да не се мъчи, това нейното живот ли е?

– Мхм…

Баба Мара беше на 95 години, когато получи инсулт. Краката й се парализираха, не можеше да говори и преглъща. До преди няколко дена подвижна, сега беше жив труп. Откараха я в болницата. Пъхнаха в носа й и в устата й тръби, с които да се храни, понеже сама не можеше. Дъщеря й – Силвия, със зетя Петър и малката Петка, заедно с една сурия роднини и доктори бяха наобиколили леглото й. Тя ги чуваше, разбираше, но не можеше нищо да каже. Влажните й подпухнали очи гледаха ту в дъщерята, ту във внучката, ту в доктора. Силвия цъкаше с език, докторът кършеше ръце, а Петка стоеше, гледаше и мълчеше.

Беше отвратително. Не можеше да повярва, че собствената й дъщеря й говори за това, че е по-добре да й махнат системите.

– Знаеш, че те обичам, майко. Сърцето ми се къса като гледам как страдаш. Не искам да страдаш и за това ние решихме, че ще е по-добре за теб…

Баба Мара затвори очи. Не искаше да слуша, не искаше да я гледа в този момент, а бе прикована за леглото и бе безсилна. Как така ще й отнемат живота? Как така ще решат, че за нея е по-добре да си замине, защо? Защото те ходят, а тя не? Защото те говорят, преглъщат, слушат, мечтаят, скачат, живеят – а тя не? Защото е стара и безполезна?

Какъв живот е това, когато се мъчиш, казваше Силвия. По-добре смърт, отколкото мъчение ли?

Не можеше дори да се обърне на другата страна, с гръб към дъщеря си. Беше й горчиво. Някаква оловна топка се беше събрала в гърдите й и тежеше, тежеше. Накрая сълзите избликаха от очите й като из ведро. Машината до нея запищя, Силвия стана стресната, докторът дойде, каза й да излезе…

Беше късен следобед. В стаята се чуваше равномерното хъркане на трима старци. Баба Мара лежеше по гръб, с отвратителната тръба в устата, прикована за кревата, тя не можеше да се мръдне в страни, гледаше втренчено в тавана.  Мислеше. Пресмяташе. Макар и на 95, макар и жив труп, тя живееше в мисълта си. Мисълта й бе свободна. Въпреки болницата, въпреки болката, въпреки Силвия и безизразния Петър – баба Мара бе жива и се наслаждаваше на живота си. Бе щастлива, че е още там.

Вратата проскърца, тихи стъпки се приближиха до леглото й. На стола седна малката Петка. В началото старицата не я забеляза, беше се замислила. После се опита да се усмихне. Петка хвана ръката й и й зашепна.

– Помниш ли, бабо, като веднъж на село настъпих една оса? Тя беше още жива, но се гърчеше, крилете й бяха пречупени, не можеше да ходи, но антенките й се мърдаха бързо във всички посоки. Тогава ти ми каза да не я убивам, защото щом не мога да дам живот на такава оса, нямам право да го отнемам, нали? Щом не е умряла от настъпването, значи още не й е дошло времето, така ми каза. Ти, като си получила инсулт, сега не можеш да ходиш и нищо не можеш да правиш, нали? Ама щом не си умряла от инсулта, значи още не ти е дошло времето и само Този, Който дава живот може да ти го вземе, нали?

Животът може да е изпълнен с болка, но все пак е живот. А ние можем да се покаем единствено докато сме живи.