1. Етюд

Беше горещ летен следобед. От отворения прозорец се разнасяше задушливият полъх на пожълтели от слънцето треви. Рядко равнинният пейзаж се сменяше с полугористи местности. Влакът се поклащаше мързеливо по нажежените релси. В купето младо момче редеше безсмислени слова към бедната си майка. Когато го роди, тя бе отказала да го даде в дом за умствено изостанали и никога не съжали за това. Всъщност нейната собствена майка бе убила в утробата си  едно от децата си когато й казали, че цял живот ще бъде сочено с пръст. А това момче тук бе щастливо, заради слънцето и тревите, заради майка си и пеперудите, дори и заради странния батко в другия край на купето. Той бе облечен в черно и въпреки сезона – с яке. Никой не можа да види очите му – в купето не печеше слънце, но той през целия път не свали тъмните си очила. Гледаше болното момче с презрение, както и всички останали. За него всички бяха врагове. Той трябваше да бди, да се пази, да е нащрек.

Всъщност по подобен начин разсъждаваше и младият мъж отсреща. Двамата се гледаха с подозрение и готовност за открита омраза. Първият – защото смяташе, че превъзхожда всички, а вторият – защото ревниво пазеше територията си – младата си и наивна женичка. Тя гледаше мъжа срещу себе си с любопитство и, сякаш разбрала заблудите в сърцето му, със съжаление. Добро съжаление. Такова, каквото таеше в себе си и една друга жена, седнала по неволя до черния и мълчалив господин. Както външно, така и вътрешно, тя бе негова противоположност. Скрита под белите си скромни дрехи, добрата й душа съчувстваше на малоумното момче, умиляваше се от жертвоготовността на майка му, съжаляваше слабостта на баба му и се радваше на любовта на ревнивия мъж към съпругата си.

И, да, страхуваше се от мрачното, агресивно и надменно тяло до себе си. През целия път не посмя да се обърне към прозореца от страх, че може да види мъжа в лицето.

Влакът препускаше. Скри се в тунела. Земята се разтресе. Изтрещяха канари.

Входът бе затрупан. Влакът продължаваше с бясна скорост, гонен от вълна от камъни. Приближаваше изхода.

Още един трус. Още един трясък.

Малоумното момче нададе тревожен вой.

/следва/

Когато човекът си отиде

Този момент е неизбежен. Последният ще е затворил вратата след себе си, ще е завъртял ключа на катинара и ще е обърнал гръб. За последен път. Интересното е какво се случва след това.

/следва/

Самотата на 30, самотата на 50

Ожени се на 28. Всъщност, момичето беше хубаво, добро, скромно, допаднаха си и си рекоха – какво чакат! Това може би е последната им възможност да създадат семейство. Да, последна, защото тогава времената бяха други, тя, на 24, вече беше по-скоро стара мома, а на него отдавна му бяха дотегнали мрънканията на родителите му. Реши да се отдели от тях и ето, че му се отвори добра възможност.

А не, че се обичаха. Не, просто се харесаха, той бе хубавецът на селото, тя – първа премяна на мама и тате, а те с радост я дадоха. Отидоха в големия град, наеха си малко жилище и скоро-скоро въртележката на бедняшкия живот ги завъртя така бързо, че се забравиха. Уморен вечер след работа той с досада влизаше в дома си, където тя с радост го чакаше на вратата, усмихваше се, посягаше да го целуне така, както всяка млада булка се радва да целуне съпруга си вечер след работа… Но това дотегна. Миловидното й лице му дотегна, въпросите, разговорите, взаимността… бе научен да живее сам за себе си. Искаше да бъде сам, но не можеше.

След някоя и друга година се родиха децата. Какво да правиш, такива бяха времената – колкото даде Господ – толкова! Плач и мръсни пелени от сутрин до вечер. Не, всъщност от сутрин до сутрин, почти не можеше да спи от тях, въпреки, че грижата за децата бе изцяло на жена му. Той дори не ги взимаше на ръце. Пречели му, ще го изцапат… През нощта не можеше да спи от тях, въпреки, че те бяха в другата стая с майка си. В почивните дни не го свърташе вкъщи, беше му претъпкано, искаше да бъде сам…

Сърдит човек беше той, дори когато пораснаха и започнаха да се учат, той не се сближи с тях, дразнеха го, пречеха му, досаждаха му с въпросите си, грижеше се за тях само в крайна нужда, когато майката бе твърде заета. Не жена му, а майка им. И не неговите, а нейните деца. Той просто искаше да бъде сам и целият свят му беше черен заради това, че не можеше.  Беше мъж и имаше семейство, за което трябваше да се грижи до край.

Къщата се напълни с детски глъч, смях, кавги и бъркотия. Тъжни и весели моменти, празници и делници и над всичко това стоеше неговият вечно сърдит поглед, навъсените вежди и детският страх от него. Защото когато той бе сърдит, всички трябваше да стъпват на пръсти, да не проговарят ни думичка в негово присъствие и да треперят, защото бяха виновни за неговото постоянно лошо настроение. А той просто искаше да бъде сам.

И остана сам. Но освен това до него се промъкна и самотата. Майката на децата намери удобен момент и с право го остави, не виждаше смисъл вече във въображаемата си връзка с господин Никой. Децата, едно по едно, също напуснаха дома и изпълниха заръката си – никога повече да не се връщат там. Обещание, което си бяха давали в тежки моменти на страх и горчивина, на дълго подтискани сълзи, заради този, който искаше да бъде сам.

Чак сега той разбра какво е имал, но го е загубил. Тривиално, нали, и все пак, това беше истината в неговия живот. И каквото и да правеше, той не можеше по никакъв начин да я промени, защото времето не се връща назад така, както и вече потеклите сълзи никога няма да се върнат в окото.

Най-добрият човек

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп  –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

Характеристика на християнина

За съжаление у нас битуват доста странни и неверни твърдения за това какъв е родният православен християнин. Тази статия има за цел да опровергае някои от тези мнения, да обясни поведението на набеденият за вярващ човек и да хвърли малко светлина по въпроса за това какво значи да си вярващ.

1. Най-често християните са заклеймявани като лицемери. Защо? Защото „проповядвали“ едно, а вършели друго. В интерес на истината не са много вярващите, които са си поставили за задача задължително да оповестят на всички в какво се състои Христовата вяра и как трябва да се живее.  Но когато е известно за някого, че е вярващ, или поне за такъв го мислят другите, то той моментално става и лицемер когато поведението му не съответства на това, което се очаква от него.

Нещото, което безбожниците не разбират е, че това да си вярващ не значи да си безгрешен. Християните имат стремеж към това, да, но това не значи, че са такива и не е лицемерие това да се стремиш да се промениш към по-добро. Всеки, който е опитвал, знае, че не е лесно и не става от раз.

Когато Стефка е пушила от гимназията още и иска да откаже цигарите, тя е искрена в желанието си, но поради слабост, понякога не удържа на изкушението и запалва. Това лицемерие ли е? Лицемерие ще е, ако тя всъщност не иска да откаже цигарите, но тръби навсякъде, че ще ги откаже, като има в главата си някава задна умисъл.

2. Християните са агресивни.

Разумният човек знае, че няма нищо по-лошо от това на базата на частни наблюдения и умозаключения да правиш съждение за общото (индукция ли му се викаше). Това, че баба Пена от долния етаж ходи на църква и плюе и проклина всеки, който се изпречи на пътя й със собствено мнение, не значи, че всички, които ходят на църква са такива.

Православието учи на кротост и смирение, да се държиш с другите така, както би искал с теб да се държат, да не обиждаш и осъждаш, а да уважаваш всички, дори и тези, които не ти отвръщат със същото. По това се различава християнинът от другите. Ако този, който твърди, че е такъв, а в същото време те обижда и ти се подиграва, просто не го считай за християнин. Той не е представителна извадка от този вид.

Странно е как човекът е склонен да приема за истина това, което на него му е изгодно и е сходно с неговите разбирания без да разсъждава върху това прав ли е, крив ли е. Ако в обкръжението си има един агресивен, който плюе срещу всички и се счита християнин – то той ще му повярва, че е такъв и с охота ще се настрои срещу религията. Но ако познава някой кротък и добър човечец, който също е християнин, но не парадира с това, и през ум няма да им мине на околните, че той наистина е такъв и неговата вяра го прави по-добър…

3. Прекален светец и Богу не е драг

Много често казвана поговорка, но грешно тълкувана. Да, вярно е и важи за всички с пълна сила, но за да се разбере правилно първо трябва да стане ясно какво значи „прекален светец“.  В благочестието няма крайности, никога добротата и любовта на някого няма да е в повече, защото това е нещо хубаво. Но когато се прави на сила, формално, не според възможностите и вярата, то то е прекалено и това не е Богу угодно.

Вярващият се развива в своята вяра. Едни са по-напреднали, други са съвсем в началото, защото едни имат по-силна вяра, други по-слаба, а трети още се колебаят в това. И когато примерно един, който току-що е разбрал, че има Бог и трябва да спаси душата си, но още не е убеден в истинността на някои неща, и се впусне в тежки и трудни подвизи свръх сили – това ще е прекалено за него и няма да е добро. Защото той ще прави тези неща не от вяра и любов и може сам да си навреди.

Както малкото бебе постепенно от кърма се захранва и с други храни и вече като порасне яде всичко и ако му се даде твърда храна докато е още малко, ще му се навреди, така и вярващият се развива във вярата и в делата си постепенно и ако прескочи някой етап – по-скоро ще си навреди. Това значи „прекален светец и Богу не е драг“.

За това и за някои е крайност да ходиш всяка неделя на църква и казват, че фанатиците го правят. Да, когато вярата не ти достига, за да направиш и това малко усилие, то ще ти се струва неимоверно голямо, докато други ходят с удоволствие. Когато кажеш, че постенето е крайност, ти казваш – моята вяра не ми достига за това да постя през годината, аз не съм готов на това за Бога. Докато други постят с радост и не могат и да си представят да ядат блажно в постни дни. За тях това не е крайност.

Така че понятие като фанатизъм в този си смисъл няма. Всичко се пречупва през личната гледна точка и собствените възможности.

4. Вярващите са привилегировани.

Странно откъде е дошло това мнение, че вярващите се смятат за нещо повече от невярващите и гледат отвисоко другите. Повярвайте ми, ако познавате такъв индивид, просто не го считайте за вярващ. Това не е характерна черта на Христовия воин. Защото Сам Христос не прави разлика между хората – грешници ли, праведници ли, жени или мъже и Той не гледа на лице, а на сърце, както и казва ние да постъпваме. Слънцето грее еднакво за всички и това всички го знаят.

5. Религията е агресивна.

Много хора се позовават на Средновековната история, кръстоносните походи, инквизицията, покръстването, мисионерството в екзотичните страни и заключават, че религията е агресивна, враждебна, лоша.

Агресията е отрицателна черта на човека, а не на религията. Във всеки момент от историята на човечеството е имало войни, дори и днес, които са имали едни или други цели.  Но религията не се крие в основата на всички войни. Най-жестокият политически строй – комунизмът е атеистичен. Както и фашизма всъщност.

Църквата събира в себе си хора, а хората са грешни. Това не значи, че Църквата е грешна, както болницата събира болните хора, но тя не е болна като институция. Както тя е лечебница на тялото и в нея отиват телесно болните, така и Църквата е лечебница на душата и в нея идват душевно болните от болестта грях.

В болницата лекарите предписват различни медикаменти и правила на живот и хигиена, които ще излекуват човека, така и в Църквата духовните отци учат на правилен живот според Христа, който ще излекува душевните недъзи. На никой телесно болен, който не спазва предписанията от лекаря, не му е виновна болницата за това, но всички обвиняват лечебницата Църква за неизлекуваните си души, а те самите не спазват предписанията, дадени от нея.

Когато в историята, или в днешно време се знае за не особено благочестив духовник, всички считат, че щом той е такъв, цялата Църква е такава. Но когато се знае за добър такъв – всички мълчат. Защо? Светите хора, които са живели от началото на нашата ера до наши дни са сигурно милярди и малко от тях са известни днес, но никой не говори за тях, докато в главите на хората са само инквизицията, кръстоносните походи, мисионерските покръствания и т.н. Не е ли малко субективно и наивно да се приема само половината истина, за която в същото време има и съмнения до колко е истина, а да се пренебрегва другата, положителната?

/следва/