Душа незащитена

Приказка за одъра

Беше то веднъж през пролетта.

Той я грабна като вълк от брода,

стори я жена, а сутринта

сам скова от груби талпи одър.

Всичко помни одърът – по здрач

как си лягаха с любов голяма,

как внезапен тънък плач

проеча над златната му слама.

Взе мъжът ръбатата тесла,

одъра със нови талпи стегна

и жената меко го постла –

малкият да има где да легне.

Одърът започна да расте –

силна беше младата невяста.

Всяка пролет писваше дете,

искаше да му направят място.

Местеха се другите полек

настрани по меката му слама,

за да може новият човек

да лежи до пазвата на мама…

Сетне той престана да расте,

позатихна, взе да опустява –

всяка есен някое дете

от гнездото нейде полетява.

И остана одърът широк,

празен като шепата, която

седем гургулици на възбог

пуснала е в синевата.

1958