По-щастливите хора – на изкуството

Преди време един мой познат бе казал, че хората на изкуството са по-щастливи от другите. Аз не го разбрах. Сега вече и аз казвам – хората на изкуството определено са по-щастливи от другите, защото работят с ръцете си и виждат плода на труда си.

Има голямо значение дали работиш като счетоводител, или  шивач, примерно. Да, единият ще взима повече пара от другия, но има и нещо друго. Малко или много, в човека е заложено да твори. Винаги го е имало този стремеж да създава нещо ново, особено жената е творец!

Удовлетворението от добре свършената работа е по-голямо, когато ти визуално и сетивно виждаш плода на труда си – я дреха, я бродерия, рисунка, гозба, кошница или каквато и да е материална вещ, която преди да започнеш работа не я е имало, или е била в суров вид. Тогава ти можеш да се наречеш творец, ти претворяваш нещата – днес от едно глупаво списание си оплетох умна подложка за чаша. И след много потене, прехапване на езика и цъкане, аз пипнах, помирисах, чух и видях плода на труда си. Това ме удовлетвори. Не съм толкова удовлетворена когато чертая на компютъра, защото нещата тук са виртуални, не са реални.

Тия дето са чертали на ръка знаят колко по-хубав е един чертеж, направен на ръка, с линеала и рапидографа. Да, кръстът ти се е схванал, очите те болят и т.н., но чертежът ти има характер, колкото и да се стараеш да го направиш като от калъп, той ще е уникален. А колкото и да се опитваш да направиш чертежа уникален на компютъра, накрая плотерът ще го изкара от калъпа.

Сигурна съм, че всеки, който е изпитал това, за което говоря в живота си, ще се съгласи с мен – ръчният труд с видимите, реалните, осезаемите резултати, е много по-плодоносен, пълноценен, полезен за теб като личност ако щеш, отколкото „интелектуалния“ труд пред компютъра.

Не случайно в днешно време все повече хора се връщат назад към домашно приготвената храна – не само защото е по-полезна, събира семейството и прочие, а защото човекът, особено жената, има вътрешната потребност да твори, да изрази себе си. Когато дадеш воля на тази потребност – ти обезателно ще си по-щастлив.

Всички сме се родили с две леви ръце, но нали и те са ръце!

Скоро ще почна да показвам разни мои произведения на труда по-различни от рисунките и писаниците.

Не ти вярвам, че нямаш време!

Всички казват: Нямам време. Колко обичам да правя това и онова, а нямам време за нищо!

Какво значи да нямаш време, и какво – да имаш. Времето не е на зърна, че да го събереш в джоба и да се изсипе от дупката, не е и на пари, за да го преброиш, времето просто си тече, ние нямаме власт над времето – не можем да го спрем, не можем да го забързаме, не можем да го видим, нито да го пипнем. Можем да видим и усетим само въздействието на времето върху материалните предмети и все пак – то е неподвластно на нас.

И когато ми казваш колко много обичаш да четеш, но нямаш време, аз ще приема, че не обичаш толкова много да четеш, колкото да гледаш телевизия и да тъпееш в нета.

Денят се състои от 24 часа. 8 часа спим, 8 часа работим и ни остават още едни 8 часа, които наистина се изсипват от дупката на джоба, но не знаем как. Може би в пътуване, пазаруване, домакинстване, семействане, мързелуване… само не и в правене на нещата, които обичаме защото, видиш ли, нямаме време!

Време винаги има, въпросът е как предпочитаме да го изкараме. Не можеш да ме убедиш, че ти е тъпа телевизията и много обичаш да четеш книги, но вечер след телевизията нямаш време за четене. Ти просто обичаш повече да гледаш телевизия, отколкото да четеш. Колкото и кофти да ти звучи.

Има една книга на Нийл Фиоре „Навикът да действаш СЕГА!“, която би била много полезна за тези, които все нямат време и за тези, които пък не могат да се накарат да си свършат работата, а само я отлагат. Много хубава и полезна книжка, малко по-късно ще пиша за нея.

А ти „намери време“ да правиш това, което наистина искаш да правиш.

 

Преди 5 години аз бях съвсем наясно с това какво обичам да правя и даже се гордеех с това, че имам разностранни интереси, за разлика от моите връстници, които знаеха да ходят само по кафета и дискотеки.  Живеех си аз с тази мисъл, като в същото време не се занимавах с хобитата си, защото нямах време. За летните ваканции си правех огромни списъци с това как да си прекарам най-пълноценно лятото и в същото време да си почина, но нищо от тези неща не изпълнявах, а в същото време твърдях пред себе си, че обичам да ги правя. И така в един момент аз осъзнах, че нищо от това, което преди ми е носило радост, или поне така съм си мислила, всъщност не ми носи, защото като дойде времето, в което мога да правя тези толкова бленувани неща, аз просто не исках да ги правя. И се изплаших – осъзнах, че не съм нищо по-различно от тези мои безделни връстници, даже съм по-зле, защото те поне не се мислеха за нещо повече.

И какво направих – взех се в ръце, колкото и странно да звучи, след много зор и терзания изясних си какво наистина обичам и искам да правя и… започнах да го правя!

 

Различното при мен е, че не работя, а ученето ми е доста олекотено, тъй че нямам почти никакво времево ограничение, за да се развивам.

Колко е хубаво да няма нужда да работиш! Страх ме е да си помисля, че след по-малко от 2 години ще трябва и аз да се впусна в робската въртележка, която я въртите всички вие…

 

Хм, за какво го написах всичко това?

 

Моят дом е моят дом

Ето това не знам къде да го поместя.

Преди време, докато разглеждах в читалнята разни интериорни и дизайнерски списания само цъках с език каква е тая пуста суета, колко пари отиват за едното нищо – облегалката на стола да е такава точно, а не инакава, защото няма да отива на бравите на вратите в дома ти. Или цветът на тапицерията да е по-така, за да не контрастира с килимчето пред банята… Суета на суетите, защо, чудех се, се обръща толкова голямо внимание на толкова незначителни неща – формата на чучура в кухнята, столовете да не са от магазин, а дизайнерски, табуретката да е от комплект с дивана, шарката на тапетите в хола да не е под ъгъл 60 градуса, а 30, защото не било в хармония с подовата настилка в антрето.

И има цяла професия – интериорен дизайнер,  която се занимава с тези истории и врели-некипели. Какви вълнения имат хората, на каква суета робуват и как луди пари хвърлят за всичко това, докато някъде хората седят с месеци безработни и пердетата са им избелели (олеле, какъв ужас само!).

Та, рекох си, както всяко друго нещо – и това трябва да е с мярката си.

Да, в дома си трябва да се чувствам уютно. Да ми е чисто, подредено, удобно и спокойно. Но не и да се водя по дизайнерската интериорна мода (защото има такава!) и всяка година да давам луди пари за нови неща, защото, ох майко, втръсна ми този диван от 2009-та!

Всичко това го пиша, защото напоследък се зарибих по разни интериорни истории. Не в тая крайност, а по-скоро от сорта на практически съвети и направи си сам.  От нищо нещо и неща от сорта как с минимално средства и без пари можем да докараме нещо хубавичко и да си освежим дома. За това и обмислям да отворя нова категория с такива неща, които аз съм си измислила, или съм видяла някъде, но за това по-нататък.

Иначе единственото хубаво на тази маниакална крайност, за която говорех е, че тези интериорни дизайнери имат хляб на масата благодарение на човешката и парвенюшката суета.

 

А още по-иначе – боклукът е провалът на въображението. (видях го в един форум)

Как да се молим, за да бъде молитвата ни чута

автор: Иван Николов

издателство: Витезда

страници: 131

цена: 3.50 лв

Ух, стига толкова книги, не че нещо, ама тоя блог заприлича на книжен блог, а не това беше идеята. Ами така е, като чета много. Дай сега две думи за тази хубава книга, в чието заглавие си е казано всичко.

Защо се молим, защо ползваме молитвеници, а не се молим със собствени думи, кога се молим, как се молим, къде се молим, сами ли се молим, как да се молим и всичко останало за молитвата – кратко, ясно, достъпно, подплатено със светите отци и светото Писание. Заслужава си. Една от настолните книги, чете се много бързо и нещата са достоверни, както всичко от издателство Витезда.

То, между другото, е старостилно, в смисъл Иван Николов, до колкото знам, е старостилец, но има благословение да разпространява книгите от издателството си в православни книжарници и църкви на БПЦ. Още повече, че в тях не се говори нищо за календарни реформи, за църковни политики и такива сложни неща, за които започва да се замисля човек когато е забравил основата на православната вяра.

 

Кратко жизнеописание на архиеп. Серафим

Архиепископ Серафим Соболев е живял през ХХ век и в края на живота си е бил архиепископ на руската задгранична православна църква в София. Тук е и гробът му, в криптата на руската църква „Св. Николай“. Архиепископ Серафим е бил върл противник на икуменическата ерес и календарната реформа. В книжката има поместени заедно с житието му и негови трудове на по-горните теми. В края са описани посмъртни чудеса, случили се на монаси и миряни след молитва към него. И до ден днешен всеки може да отиде на гроба му в криптата на църквата и да му се помоли, хората пишат писъмца, и му ги „пращат“, както и той им е обещал, че ще ходатайства за тях пред Бога. Моята лично и на мои познати молитвите са били чути от този велик Божи угодник.

Канонизиран е за светец от БСПЦ (българска старостилна православна църква).

Защо боледуват малките деца

автор:

страници: 27

издателство: Витезда

цена: 2.50 лв

Така роптаят някои хора срещу Бога, че как може да е толкова жесток и да оставя толкова деца, невинни, някои току що родени, един грях не сторили, да страдат и  боледуват без да има видима причина за това. В тази малка розова книжка е разказано за това, че най-често невинните деца страдат заради непокаянието и гордостта на техните родители. Както има болести, които се предават по наследство и детето е болно, защото родителят му не се е пазил и е бил болен от същото, така и детето страда, защото родителят му е прегрешил по някакъв начин. И други неща са обяснени в книжката, мисля, че е преведена от руски, вътре има и слова на св. Теофан Затворник по въпроса.

Свети Иван Рилски

Става въпрос за една книжка за житието на най-големия известен ни български светия и за значението му за българския народ. Който не знае, от едната страна на монетата от 1 лев е „отпечатана“ иконата именно на този светец. Всичките левчета са с неговия лик. Дори и преди, когато бяха хартиени, пак той беше на тях. Странно, защото през живота си като първи отшелник в Рила, той не е притежавал нищо друго, освен ризата на гърба си. А сега – всичките левчета са с неговия лик!

И така, св. Иоан Рилски е основателят на Рилския манастир. За съжаление повечето хора, които ходят там, са просто туристи. Там е раката с ЧУДОТВОРНИТЕ мощи на светеца, там има и една негова икона, която също е чудотворна, както и иконата на Майка Богородица Осеновица (мисля, че така се казваше), в която са вложени частици от мощите на редица Божии угодници. Тя също е чудотворна. Като отидете в църквата на манастира, попитайте за тези икони и за раката с мощите, поклонете им се, целунете ги, можете да допрете кръстчето, което носите на шията си, или някоя иконка до тях, за са се осветят.

А за книжката – доста стара е, едва ли ще се намери по магазините, но нищо не пречи да попитате, знаете къде и кои са църковните магазини, нали? Тя е 56 страници и мисля, че я е писал архимандрит Серафим Алексиев.

 

Повечето от вас знаете на кратко житието на този светец – как отишъл в рилската пустиня, без да носи нищо със себе си освен ризата на гърба си и живял с дивите зверове, хранил се с треви и дребни плодове, зимувал в една пещера, пил вода от планинските потоци, молел се на една скала и така прекарвал десетки години. Браво, много хубаво, но ако се замислим НАИСТИНА какъв живот е водил и колко далеч сме ние от това, каква вяра е имал този човек, каква твърдост и решителност да изостави всичко и да отдаде целия си живот на Господа! Представяш ли си ти да зарежеш всичко, да станеш монах и дори да не живееш в манастира с другите братя, а да тръгнеш сам в планината, където преди никой не е живял, където няма топло, няма хляб, няма нищо и никой, само камъни, треволяк и диви животни. Представяш ли си да живееш там с години, без да видиш човешка душа, да спиш в пещерата през зимата и ако не си запалиш огън да няма какво да те сгрее. Да се чудиш какво да ядеш, да ходиш бос по неравностите и в същото време не всички тези телесни неудобства да са ти проблем. Не, главният проблем, заради който проливаш сълзи ден и нощ, е грешната ти душа. Защото този светец не е отишъл в пустинята ей така, от любов към екстремните изживявания, той е отишъл там, за да спаси душата си. Защото това е било най-важното нещо за него и за това е пожертвал всички благинки, които му предлагал светът.

А ние?

Ние се стискаме да дадем 10 ст. на жената, която проси на улицата, защото е циганка, или защото лъже, или защото „е млада и сама да си изкарва хляба“ и куп други оправдания.

http://www.pravoslavieto.com/docs/sv_otci/sv_Joan_Rilski_Zavet.htm – Това е заветът на светията, адресиран към духовните му чада.