Ако искаш да си легнеш с мен…сготви ми

автор: Антъни Капела

издателство: Кръгозор

страници: 304

цена: 12.00 лв

Все още не съм открила идеалната книга, но тази се доближава до представите ми благодарение на Бруно. Опитвам се да се абстрахирам от първата част от заглавието, за да се насладя изцяло на втората.

С две думи – знойна американка прекарва една година в гореща Италия, където се запознава с противоречивия характер на италианците.  Не искам да издавам нищо от съдържанието. Романът е изпъстрен с кулинарни описания, които в никакъв случай не са отекчителни, а доста зарибяващи. Ставах в 2 през нощта, за да видя какво ново ще сготви Бруно на своята любима. Клокочещите на котлона супи, цвърчащото олио, облаците брашно и гъстата пара бяха толкова живи в съзнанието ми, че започнах да се замислям дали да не се преквалифицирам.

Сюжетът си е сюжет, бая изтъркан, но важното е било да го има, за да има и Бруно повод да готви. Което е есенцията на книгата.

На някои места обаче езикът на автора излизаше извън някои общоприети норми, но това го простих. Много ме разсмя кафето от плъши говна. 😉

Една женска усмивка

автор: Никола Баро

издателство: enthusiast

страници: 264

цена: 12.00лв

 

Далеч не е най-очарователният любовен роман. Далеч не е кой знае какво, но става „за плажа“, както се казва. Мога да изкритикувам много, но научих една приказка: Който го може – го прави. Който не го може – критикува. И не че аз го мога, но е гадно все да критикуваш и да вадиш все кусурите на чуждия труд.

Това, което ми беше интересно е, че мъж пише роман, в който главните герои са един мъж и една жена. И действието се разказва от първо лице. Интересно е да видиш какво се случва в главата на жената и какво – в главата на мъжа. Книгата е написана доста лековато и повърхностно, такъв й е жанрът просто, това си има предимствата, но мога да си представя колко вълнуващо би било ако авторът се беше задълбочил във вътрешния монолог и на двамата. Аз лично не можах да се убедя във влюбеността на Андре.  Не ми се иска да продължавам, защото много се изкушавам да почна да ги редя едни…

С две думи – тази книга е от онези, които струват малко по-малко, отколкото пише на задната корица, но си заслужава да бъдат прочетени, за да се разтуши човек и да може после да оцени по-стойностните книги.

Защо не рисуваш?

Всички като малки са рисували. Още от предучилищна възраст мама ти е давала празни листи и нещо за драскане – цветни моливи, пастели, флумастери… Помниш ли следите, които си оставял по тапетите с химикалка? Или по тефтера на баща си? Толкова книжки за оцветяване си издраскал. Без да внимаваш да не излизаш от очертанията, без да съобразяваш цветовете, без да мислиш какво е нарисувано… Никой не ти е казвал, че не можеш да оцветяваш и това не те е спирало. Никой не ти е казвал, че само хабиш хартията и материалите. Мама се е радвала, че се занимаваш с нещо. Татко е бил спокоен, защото не си му висял на главата. Ти си бил щастлив. И, интересно, с всяка следваща издраскана книжка, с всеки оцветен лист ти неволно си ставал все по-добър и по-добър. Не си станал Леонардо, но си бил щастлив.

Докато не си пораснал. Тогава и очакванията са се увеличили. Искали са от теб да рисуваш все по-добре, но вече не си имал толкова време. Защото освен това са искали и други, нови неща от теб. Приятното рисуване остава на заден план. Повярвал си, че не можеш да рисуваш. Повярвал си. И си спрял да рисуваш.

Сега си в края на 20-те си, може би на 30 и кусур и последното, за което се сещаш да направиш е да рисуваш. Защо да го правиш – ти не си художник, работата ти не е свързана с това, няма картини да продаваш, я!

Забравил си колко добре си се чувствал пред белия лист, пред твоята нова рисунка. Сега мислиш, че ако не е картина, която би си окачил на стената, то е за боклука.

В най-добрия случай се осмеляваш да вземеш лист сега и да надраскаш нещо. В най-добрия случай. Но плахо и бързо го изтриваш с гумичка. И до тук.

Ние не рисуваме. Големите хора не рисуват. Написах „рисуване“ в гугъл – излизат главно курсове за деца, частни кандидат-студентски уроци или лични галерии на художници. Ние големите хора не рисуваме. Няма любители рисувачи и това ни е проблем, защото рисуването

– подобрява дейността на мозъка

– действа успокояващо, освобождаващо

– развива мисленето и въображението

– освобождава от стреса

– лекува леки форми на депресия

– полезно занимание вечер – вместо компютъра, телевизора

– последното го измисли ти. На листа.

РЕЙ БРЕДБЪРИ

451 по Фаренхайт – както и да е, става. Но „Смъртта е занимание самотно“ определено ме разочарова.

Стигнах до половината, прескочих стотина страници и отидох на края. Много мудно се случва действието. Ако може да се нарече изобщо действие – в началото добре, имаме някаква мистерия, която двама са се наели да разгадаят, но до тук – след това си тъпчем на едно място. Главното геройче се шляе безцелно насам-натам, разчита на някакви случайности, умозаключенията му по случая са на базата на неопределени емоции и предчувствия без никакво обосноваване – за мен лично доста несериозно и повърхностно. В цялата тая работа не виждам никакво покритие, на какво основание малкия стига до някакви изводи? На какво основания детективът му вярва? Сега като се замисля, това е като криминален роман, писан от жена. Уж криминален, но всичко се върти около аромата на цветята в задния двор!

Мудното шляене насам-натам ме издразни. Можеш да разделиш средата на романа на различни откъси и да им размениш местата – няма да се забележи, толкова е еднообразно. Добре че краят беше нормален, след всичкото това четене като гламав ако накрая се окажеше, че главният герой е шизофреник и всичко се случва в главата му, щях много да се ядосам. Е, и в случай че си бях направила труда да я прочета цялата де.

Някой може и да я хареса. Първото, което прочетох на Бредбъри бе „Вино от глухарчета“ – трябваше да спра до тук, защото след това…“Дървото на вси светии“ – не. „Сбогом лято“ – не. „451 по Фаренхайт“ – да речем. „Смъртта е занимание самотно“ – не. Отказах се от „Гробище за лунатици“. Отказвам се от Бредбъри. Ще препрочета „Вино от глухарчета“, за да оправя вкуса си и до тук. Предполагам много се разглезих от дамската проза, но каквото и да е – не ме зарадва Рей, с всичкото ми уважение към литературния ми гений.

https://nerodenapetka.wordpress.com/2010/10/17/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC-%D0%BB%D1%8F%D1%82%D0%BE/

Най-важното е да не грешим

Обръщам ви внимание на един филм, за който си заслужава да отделите малко по-малко от час и половина. В него се разказва за българския монастир „Св. Георги Зограф“ на Света Гора и душеполезни поучения от игумена на монастира. Тъй като искам да наблегна на една част от филма, ще цитирам, до колкото си спомням, отговора на отеца на въпроса как да се спасим.

Той казва, че трябва да се кръстим и да спазваме постите през годината. Да четем „Вяра, надежда, любов“ на архим. Серафим и да вярваме в Бога така, както е описано в катехизиса (Нашата вяра). Да живеем според наставленията на св. Димитър Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Серафим Саровски. Освен техните трудове, да четем и Добротолюбието и Лествицата. Да взимаме причастие най-малко четири пъти в годината и да се пазим от смъртните грехове – гордост, гняв, завист, блудство, сребролюбие, чревоугодие, леност. Тези грехове са главните, от които произлизат всички останали.

Също така на въпроси, свързани с развитието на света и на Църквата, не помня какво точно го питаха, той отговори така: да се каем и да сме будни, това е важно за нас, пък Бог си има промисъл за църквата, за света… Най-важното е да не грешим.

Най-важното е да не грешим

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Улицата на мечтите

автор: Адриана Триджиани

издателство: Ера

страници: 357

година: 2010

цена: 14 лв

Аз не разбрах за коя улица ставаше въпрос и какви толкова са тези мечти, ама карай. Така и така започвам с мрънкане – очебодно някой не си е свършил работата, защото е пълно с печатни грешки от недоглеждане. Понякога дори се получава двусмислица, просто е дразнещо.

Както става ясно от гърба на книгата, това е продължението на „Страст, сълзи и лачени обувки“, за която бях писала тук преди време. Когато я бях прочела, нямах търпение да почна следващата, беше интересно да разбера какво ще стане, въпреки че се очакваше – не очаквайте кой знае какви изненади, все пак това е „ежедневен роман“.

Не знам какво да коментирам. Става, харесва ми, беше приятно, само на места малко се дразнех. Просто не мога да приема, че 80-годишните също го правят или че някой толкова лесно прощава изневяра, но както и да е.