Архив

Перущенска черква

Те имат само този зид. Оттатък

зад тежките дувари е аскерът.

И пътят до смъртта е много кратък –

със писък лют куршумите го мерят.

Те имат само чест. А там, на двора

безчестие и гавра ги очакват.

Какво да правят те? Стотици хора

без капчица вода… Деца проплакват.

Те имат само смърт! Смъртта им може

да е безчестна –

или да е честна!

Те са мъже. Ах, помогни им, Боже! –

Поне дечицата да свършват лесно…

И който иска честен да остане,

готов е даже пред смъртта да мине –

прекръства се и взема ятагана!

С децата си без гавра да загине.

О, сине мъничък! След сто години

стоим със теб във черквата свещена.

Ръчицата ти топла с нежни вени

тупти във моята ръка студена.

Каква съдба. Каква печална слава.

И колко хора вятърът отвея.

Ала сърцето както тях тогава

прорязва ме със колапс ненадеен.

Дали и аз във бялата ти шия,

обезумял и със очи несвестни,

ще мога твърдо ножа да забия,

ако потрябва да загинем честни?

1976

Андрей Германов

Advertisements

Душа незащитена

Приказка за одъра

Беше то веднъж през пролетта.

Той я грабна като вълк от брода,

стори я жена, а сутринта

сам скова от груби талпи одър.

Всичко помни одърът – по здрач

как си лягаха с любов голяма,

как внезапен тънък плач

проеча над златната му слама.

Взе мъжът ръбатата тесла,

одъра със нови талпи стегна

и жената меко го постла –

малкият да има где да легне.

Одърът започна да расте –

силна беше младата невяста.

Всяка пролет писваше дете,

искаше да му направят място.

Местеха се другите полек

настрани по меката му слама,

за да може новият човек

да лежи до пазвата на мама…

Сетне той престана да расте,

позатихна, взе да опустява –

всяка есен някое дете

от гнездото нейде полетява.

И остана одърът широк,

празен като шепата, която

седем гургулици на възбог

пуснала е в синевата.

1958

Най-добрият човек

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп  –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

У дома – Андрей Германов

Дойдох си капнал, седнах в къта,

така обичан отпреди.

И мама, старата, зашъта,

в джезве ракия подслади,

пред мене в стоплената соба

търкулна кръглата софра

и замириса сладко боба,

самуна с розова кора.

На въглените за минута

чух наденица да цвърчи,

дъхът на чушчицата люта

опари моите очи…

И тате шарената купа

надигна – посивял, суров…

Сърцето ми така затупа

пред тая хубава любов,

пред къщицата ниска, стара,

със дъх на чубрица и мед!

Тук всяка дума е подарък,

след труд за радост има ред,

тук подир всякоя разлъка

сърцето мълчешком боли

и вески труд, и всяка мъка,

и всяка обич се дели…

И топлите очи на мама

съгряха моето сърце,

тъй както хубавият пламък –

измръзналите ми ръце.

1957

Отворен кръг

Последните неща

Най-сладка е последната цигара –

пази си я за мъката най-тежка!

Най-вярна е последната ти вяра –

за най-накрай я дръж, след всички грешки!

Най-мъдра е последната ти дума –

спести я, за преди смърт е потребна:

последният от всичките куршуми –

за враг ще трябва. Или пък за тебе.

Когато съди грозното в човека,

човекът няма себе си предвид.

Сам себе си да съди не е леко,

ни най-прятно, но – зад друг прикрит –

и другиго одумвайки безгрижно,

не знаейки, сам себе си петни.

Защото свойто най-добре се вижда,

щом името със чуждо се смени.

Чаровна си и приказна си, зимо!

Ти ми напомняш хубава жена,

която външно всеки чар си има,

но вътре няма капка топлина.

Жена, която всичко обещава

с очи и отдалеч. Ах, огън луд!…

Но А посегна за парче жарава,

А целият се вкочаня от студ.

Красавица – разсипница на хубост,

но свидла на любов и красота,

родена за любима – без да люби,

по нея да горят – да стине тя.

И вгледан в хубостта, която носиш,

ала която всички ледени,

чрез тебе, хубавице белокоса,

разбирам как красавки вироноси

остават си моми до старини.

Красотата на българския език


Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,

че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.

Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –

посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.

МИЛОСТТА…

За да има справедливост и човечност по света,

за да съществува вяра в правота и доброта,

малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,

на вината да е равна също тъй и милостта.


ЗОВЪТ НА ТРАНСЦЕДЕНТА…

Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш,

когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,

остава ти едно-едничко – най-трудното е най-накрая:

дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.


СМЪРТТА – написано десетина часа преди смъртта на поета

Страшно е във този произволен свят,

запратен нейде из ефира.

Всеки сам за себе си е болен.

Всеки сам за себе си умира.


Стига, да не ви досади.

Дамян Дамянов

Тя поезията не била толкова страшно нещо, както си мислеше преди. Може би отрицателното отношение беше насадено до голяма степен от училището и отношението на госпожата по литература. Когато правиш нещо с досада и без любов – то ти личи и малко или много пренасяш тези чувства към предмета и на другите. А госпожата беше повече от отекчена и от Смирненски, и от Дебелянов, и от Ботев, а Гео Милев и Вапцаров просто ги прескочиха тогава, за това и сега…

Чуеш „поезия“ и подскочиш неволно от мястото си.

Като тревата

Как искам моят стих да бъде прост,

съвсем обикновен! Като тревата,

като хлапака, който цапа бос

във локвите от дъжд, като водата,

която пия, за да стане кръв,

и като камък, от скала откъртен!…

О, ако можеше да е такъв,

той щеше да е като тях безсмъртен!

1966

Прозорец до земята

Моят партерен нисък прозорец

гледа в уличка с много брези.

Слязъл долу до земните хора,

той се пълни със смях и сълзи.

Той се пълни със цъфнали клони,

с листопади и зимно сребро.

А когато децата се гонят,

сякаш бягат през мойто бюро.

И връхлитат през него стихии,

летен дъжд, майски гръм мигновен.

И не смогвам аз нийде да скрия

свойта гола душа, своя ден.

Мойта стая е толкова ниска,

че прозорецът става врата –

за добро и за зло, без да иска,

преминава през нея света.

1966