Архив

Баща ми никога

Баща ми никога не стои празен. Когато свършва работа бърза да се прибере у дома. Никога не е ходил по кръчми с приятели. Вместо да чака майка ми да се прибере и сложи масата, той още от вратата се преобличаше, връзваше домакинската престилка и запретваше ръкави. Бил съм свидетел на това как двамата с майка се боричкат в кухнята за това кой да измие чиниите. И двамата искат да го направят, и двамата не искат другият да ги изпревари. Накрая все аз съм ги мил. Сега като се замисля, това може и да е било тяхна стратегическа тактика, целяща да ме накарат именно аз да свърша работата…

Баща ми никога не сяда да гледа телевизия преди да се свърши всичко, което има да се върши по къщи. Изхвърляне на боклука, вдигане на трапезата, миене на съдовете, метене на пода, почистване или подреждане на дома, извеждане на кучето и изпитване на моя милост – всичко това имаше предимство пред телевизора. И когато, се е настанил удобно и изпуснал новините, гледаше прогнозата за времето, звънецът иззвъняваше. Баща ми скачаше бодро от дивана, сякаш чакал с нетърпение някой да го отърве от тежката задача да гледа телевизия, и отиваше при комшията да му оправя някой повреден уред.

Да, баща ми работеше в сервиз за черна и бяла техника и за това всички от блока го търсеха за някой ремонт на техниката си.

И все пак той не беше будала, а си взимаше всичко, което му предлагаха в замяна без да отказва от привидна скромност или учтивост. Олио, сарми, свински кебап, боб, лук, брашно, домашна ракия, най-новите издадени книги, химикалки, хавлиени кърпи, варени кокошки, цветя… майка ми се хващаше за главата всеки път, когато баща ми се прибираше от някой комшия.

Вкъщи нищо не се повреждаше втори път, защото баща ми работеше качествено. За това и винаги ни беше пълен хладилникът.

Една вечер, обаче, когато баща ми седна на дивана, телевизорът не се включи.

Това беше единственият уред, който баща ми не пожела да оправи. Той никога не обичаше да седи на дивана и да гледа телевизия.

26.VII.2010

Advertisements

3. Етюд

Мама никога не е била добра цветарка, но когато някой й предлагаше цветя, тя просто не можеше да отказва. За това вкъщи винаги имаше много цветя, за които се грижех аз.

Пресаждането ми се струваше най-трудната и опасна операция, а земята в горичката наблизо бе пълна с държдовни червеи. Само липсата на пари за специална купешка земя ме мотивираше да копая от горската.

Нищо, че апартаментът ни беше голям, татки винаги твърдеше, че „няма място и не сме за цветя“. За това една зимна утрин мама бе принудена да отнесе колкото може повече саксии в училището си. Каза, че така ще бъде по-добре за цветята, защото там има парно, а и чистачките много ще ги гледат. При нас нямаше парно и ги гледах аз.

През зимата в седем сутринта светят само уличните лампи. Снегът сияеше и беше толкова тихо и самотно. Хората спяха още, а аз нямах ръкавици. Мама вървеше напред и в двете си ръце носеше по една саксия. Аз стъпвах в нейните стъпки в снега, защото ботушките ми бяха плитки и иначе в тях щеше да ми влезе сняг. И аз носех две саксии, и мама нямаше ръкавици и на двете ни беше студено. После не усещахме нищо.

Дали и на цветята им беше студено?

В църквата до училището светеше. Когато я приближихме мама се спря и се поклони, защото ръцете й бяха заети и не можеше да се прекръсти. И аз направих така и се помолих да не ми влиза сняг в обувките.

Мама мълчеше през целия път. Тя винаги мълчи когато няма какво да каже. Като влязохме в училището навън задуха силен вятър и заваля сняг. Мама каза, че нас ни е чакало първо да стигнем.

Бяхме на топло, а ръцете ни бяха червени. Чистачките много се зарадваха на цветята.

6.VII.2010

2. Етюд

Хората около него не го интересуваха. Бе забил нос в халбата си и някак съсредоточено отпиваше малки глътки на равни интервали. Седеше на една от централните единични маси в заведението и въпреки че вече пиеше от час, не бе свалил нито якето си, нито шапката. В едната си ръка държеше дръжката на дълъг чадър, а в другата – чашата. Никой не му обръщаше внимание, пък и той не даваше вид на заинтересован от околните, въпреки че с периферното си зрение следеше какво се случва в бара.

Очите й неспирно шареха навсякъде. Усмихваше се вяло на мъжа срещу себе си. Повече я интересуваха жените наоколо, отколкото забавната случка, която той разказваше. Държеше ръката й в дланите си, винаги така седяха. Той се интересуваше единствено от нея и това се четеше в очите му, в усмивката и тялото, но на нея й все й се струваше, че някоя друга е заела мислите му и това я убиваше.

Като ловка пантера тя си проправяше път между пълните маси. Винаги ведра и усмихната, от тук взимаше празни чаши, там оставяше пълни, приемаше поръчка и едновременно с това връщаше ресто. После като че ли носейки се във въздуха, бързо отиваше на бара, намигваше щастливо на някого там, оставяше подноса и взимаше друг и отново се впускаше в лудия танц между масите.

1. Етюд

Беше горещ летен следобед. От отворения прозорец се разнасяше задушливият полъх на пожълтели от слънцето треви. Рядко равнинният пейзаж се сменяше с полугористи местности. Влакът се поклащаше мързеливо по нажежените релси. В купето младо момче редеше безсмислени слова към бедната си майка. Когато го роди, тя бе отказала да го даде в дом за умствено изостанали и никога не съжали за това. Всъщност нейната собствена майка бе убила в утробата си  едно от децата си когато й казали, че цял живот ще бъде сочено с пръст. А това момче тук бе щастливо, заради слънцето и тревите, заради майка си и пеперудите, дори и заради странния батко в другия край на купето. Той бе облечен в черно и въпреки сезона – с яке. Никой не можа да види очите му – в купето не печеше слънце, но той през целия път не свали тъмните си очила. Гледаше болното момче с презрение, както и всички останали. За него всички бяха врагове. Той трябваше да бди, да се пази, да е нащрек.

Всъщност по подобен начин разсъждаваше и младият мъж отсреща. Двамата се гледаха с подозрение и готовност за открита омраза. Първият – защото смяташе, че превъзхожда всички, а вторият – защото ревниво пазеше територията си – младата си и наивна женичка. Тя гледаше мъжа срещу себе си с любопитство и, сякаш разбрала заблудите в сърцето му, със съжаление. Добро съжаление. Такова, каквото таеше в себе си и една друга жена, седнала по неволя до черния и мълчалив господин. Както външно, така и вътрешно, тя бе негова противоположност. Скрита под белите си скромни дрехи, добрата й душа съчувстваше на малоумното момче, умиляваше се от жертвоготовността на майка му, съжаляваше слабостта на баба му и се радваше на любовта на ревнивия мъж към съпругата си.

И, да, страхуваше се от мрачното, агресивно и надменно тяло до себе си. През целия път не посмя да се обърне към прозореца от страх, че може да види мъжа в лицето.

Влакът препускаше. Скри се в тунела. Земята се разтресе. Изтрещяха канари.

Входът бе затрупан. Влакът продължаваше с бясна скорост, гонен от вълна от камъни. Приближаваше изхода.

Още един трус. Още един трясък.

Малоумното момче нададе тревожен вой.

/следва/