Животът на другите

Най-добрата приятелка на сестрата на майката на третото гадже на Петка от студентските години, се казваше Мими. Много държеше да се обръщат към нея с кака Мими, или госпожица Марина, въпреки че бе на ок. 50 години. Да, госпожица, защото кака Мими беше стара мома.От онези стари моми с кръглото бяло лице, гладката лебедова шия, черните гъсти къдрици и едрото телосложение. Леко приведена напред, с винаги почти падащите й очила от върха на носа, кака Мими често можеше да бъде забелязана в градската градина, седнала на пейка пред реката, гледайки в нищото… или в отсрещния бряг… или в минувачите… И така до 16:00, после задлъжително ставаше и се прибираше, защото в 16:30 започваше любимият сериал.

Госпожица Марина Стоименова бе шивачка. По-голямата част от кариерата й като такава бе прекарала в един техникум по облекло в едно близко село, но в последните години учениците рязко намаляха и тя напусна. Сега шиеше по поръчка на стари приятелки и от време на време й идваше и някое девойче с молба за нова рокличка, поличка…

В големия си тристаен апартамент бе пълно със старинни мебели, по тях седяха прашни разни снимки в рамки, прозорците бяха винаги затулени с пожълтели дантелени пердета и от многото цветя трудно можеше да се види какво е времето вън. Телевизорът постоянно бучеше, а кака Мими най-обичаше да седи пред него, да гледа сапунки, да държи котката си в скута и да пие турско силно кафе.

Дали беше щастлива старата мома Марина, никой не знаеше. Дали се събуждаше със сълзи под студените завивки, или с презрение гледаше минаващите пред нея млади семейства с деца в градската градина?

И все пак тези дълговечни сериали, които пазят в себе си толкова страст, тъга, любов и надежда за щастие, бяха нейните единствени приятели през годините. Като че ли в тях виждаше утехата, в тях намираше това, което най й липсваше в живота…

Не случайно така казваше един учител по философия, д-р Е. Валевски – чуждия живот гледат тези, които нямат свой. Старата мома се радва на сапунките, младото момиче – на романтичните филми, малкото момче – на екшъните и т.н.

Колко ли възможности да осъществи мечтата на живота си бе пропуснала госпожица Мими , просто гледайки пасивно живота на другите?


Красива жена

Красивата жена няма възраст.

Красивата жена е красива и от вътре, тя няма нужда от декоративната козметика, за да покаже красотата си. Дори и с було да се покрие – красотата пак ще струи от върховете на пръстите й.

Красивата жена е добра жена. Тя не носи смърт в утробата си и не заклеймява с устата си. Ръцете й галят, те никога не биха понечили да ударят. Краката й са верни, те никога не биха предали човека. Погледът й е чист и светъл.

Красивата жена се познава по добрите очи. Тя не мрази и не завижда, прощава и забравя, очаква и се надява. Думите й винаги значат повече, отколкото казват, защото красивата жена не е празна жена.

Красивата жена не обременява, а облекчава, помага, а не затруднява. Тя е успешна, защото върши всичко с любов. Не се съревновава, защото знае, че от загубата не боли.

Красивата жена е силна, тя знае стойността на преходните и на вечните неща. Не се предава, не се отказва, не се отменя от думата си, не изменя решенията си, не се страхува от предизвикателствата и от болката.

Красивата жена знае своето място и своята възраст. Тя не е никога недостатък, външният й вид не й е никога недостатък, защото той е преходен, а красотата е вечна.

Красивата жена е независима от суетата на днешния свят, тя няма нужда от огледало, за да знае, че е красива, няма нужда от вещите, за да бъде щастлива.

Красивата жена е майка.

Красивата жена е любов към всички, дори и към тези, които я нараняват.

Красивата жена е рядкост.

Но красива жена можеш да си и ти, ако се издигнеш над предразсъдърците и го пожелаеш истински.


Виртуална агресия

Психолозите отдавна опроврегаха грешното схващане, че когато хората гледат агресия (най-често по телевизията) сами се освобождават от евентуална натрупана агресия и са по-уравновесени. Правени са изследвания с деца, едно от които е: стая с манекен, който силно наподобява човек. Оставят едно дете да стои извън стаята и да наблюдава през прозорец. В стаята влиза човек и започва да нанася удари по манекена с ръце и крака, претрепва го от бой и излиза. След малко пускат детето вътре и го наблюдават.  Учените направо се изумили от яростта, с която то наподобявало действията на човека преди него.

А какво ли се случва в детските главици, когато отвсякъде са облъчвани с едно и също? А именно – насилието.

Това е филм, чийто предмет на обсъждане е главно отношението дете-виртуално насилие. И все пак, не само децата са любители на този вид насилие, де да можеше да се кажат няколко думи и за въздействието върху вече големия човек – то може и да е по-слабо, отколкото върху детето, но в никакъв случай не е нулево така, че да каже някой – на децата вреди, но на порасналите – не.

Виртуална агресия – част 1

Виртуална агресия – част 2

Виртуална агресия – част 3

Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато „нейния“ едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше „щастие“ на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.

Евтаназия

– По-добре да не се мъчи, това нейното живот ли е?

– Мхм…

Баба Мара беше на 95 години, когато получи инсулт. Краката й се парализираха, не можеше да говори и преглъща. До преди няколко дена подвижна, сега беше жив труп. Откараха я в болницата. Пъхнаха в носа й и в устата й тръби, с които да се храни, понеже сама не можеше. Дъщеря й – Силвия, със зетя Петър и малката Петка, заедно с една сурия роднини и доктори бяха наобиколили леглото й. Тя ги чуваше, разбираше, но не можеше нищо да каже. Влажните й подпухнали очи гледаха ту в дъщерята, ту във внучката, ту в доктора. Силвия цъкаше с език, докторът кършеше ръце, а Петка стоеше, гледаше и мълчеше.

Беше отвратително. Не можеше да повярва, че собствената й дъщеря й говори за това, че е по-добре да й махнат системите.

– Знаеш, че те обичам, майко. Сърцето ми се къса като гледам как страдаш. Не искам да страдаш и за това ние решихме, че ще е по-добре за теб…

Баба Мара затвори очи. Не искаше да слуша, не искаше да я гледа в този момент, а бе прикована за леглото и бе безсилна. Как така ще й отнемат живота? Как така ще решат, че за нея е по-добре да си замине, защо? Защото те ходят, а тя не? Защото те говорят, преглъщат, слушат, мечтаят, скачат, живеят – а тя не? Защото е стара и безполезна?

Какъв живот е това, когато се мъчиш, казваше Силвия. По-добре смърт, отколкото мъчение ли?

Не можеше дори да се обърне на другата страна, с гръб към дъщеря си. Беше й горчиво. Някаква оловна топка се беше събрала в гърдите й и тежеше, тежеше. Накрая сълзите избликаха от очите й като из ведро. Машината до нея запищя, Силвия стана стресната, докторът дойде, каза й да излезе…

Беше късен следобед. В стаята се чуваше равномерното хъркане на трима старци. Баба Мара лежеше по гръб, с отвратителната тръба в устата, прикована за кревата, тя не можеше да се мръдне в страни, гледаше втренчено в тавана.  Мислеше. Пресмяташе. Макар и на 95, макар и жив труп, тя живееше в мисълта си. Мисълта й бе свободна. Въпреки болницата, въпреки болката, въпреки Силвия и безизразния Петър – баба Мара бе жива и се наслаждаваше на живота си. Бе щастлива, че е още там.

Вратата проскърца, тихи стъпки се приближиха до леглото й. На стола седна малката Петка. В началото старицата не я забеляза, беше се замислила. После се опита да се усмихне. Петка хвана ръката й и й зашепна.

– Помниш ли, бабо, като веднъж на село настъпих една оса? Тя беше още жива, но се гърчеше, крилете й бяха пречупени, не можеше да ходи, но антенките й се мърдаха бързо във всички посоки. Тогава ти ми каза да не я убивам, защото щом не мога да дам живот на такава оса, нямам право да го отнемам, нали? Щом не е умряла от настъпването, значи още не й е дошло времето, така ми каза. Ти, като си получила инсулт, сега не можеш да ходиш и нищо не можеш да правиш, нали? Ама щом не си умряла от инсулта, значи още не ти е дошло времето и само Този, Който дава живот може да ти го вземе, нали?

Животът може да е изпълнен с болка, но все пак е живот. А ние можем да се покаем единствено докато сме живи.

Важен ли е външният вид?

Имаше един филм, в който някаква доста суетна и повърхностна жена беше посетила някакъв мъдрец. Той разбрал, че след това щяла да ходи при друг мъдрец, негов познат, и й предал една кутийка – да му я даде. Кутийката била изключително красиво украсена с разни фрески, цветенца, завъртулки и т.н. Жената я прибрала грижливо в торбата си и тръгнала напът. После през филма се случвали разни други неща, накрая стигнала до другия мъдрец и му връчила красивата кутийка. Той я отворил пред нея – оказала се празна.

– Не знам какво значи това, може би с този подарък О’Дегошо (първият мъдрец) е имал нещо предвид, но като послание за теб, не за мен…

Зачудила се суетната и повърхностна жена, но като такава, надали се е сетила какво значи изключително красивата, но празна кутийка.

Подобни бяха разсъжденията на Квазимодо, когато Есмералда бе при него. Той имаше едно пукнато глинено гърне, в което си отглеждаше теменужки. Гърнето беше сиво и неврачно, на всичкото отгоре пускаше вода – нали бе пукнато, но цветята непрекъснато цъфтяха. Ако беше някой кристален и здрав съд, теменужките щяха да изгният, защото водата нямаше да може да се отича. Така разсъждаваше недъгавият, но добър по душа Квазимодо. И все пак, сърцето на красивата Есмералда бе здравата заключено и залостено за него.

Някои казват, че по почерка може да се познае за характера на човека. Други твърдят, че стаята, в която живееш, е огледало на душата ти. Ако я държиш разхвърляна и мръсна, вероятността да имаш покой в душата си, е малка.

Дали добрият човек, или поне стараещият се да бъде такъв, ще се стреми да е изряден и добър във всичко? Дали ще харесва реда и чистотата, подредбата на нещата около него? Както би харесал реда и чистотата на душата си?

Дали един порядъчен човек би харесвал да живее в хаос и външният му вид да бъде такъв – немарлив и неугледен?

Тези, които твърдят, че външният вид не е важен, нека се замислят за това, че човекът е едно – „вътрешен“ и „външен“ човек и когато нещо не е наред вътре в него, в сърцето, или душата, или каквото е там – то това обезателно ще се отрази на външния вид, защото и той е част от човека.

Вятърничавата и повърхностна, материална жена се грижи само за повърхностното и материалното – да изглежда максимално добре и привлекателно – на всяка цена. Човек, който се грижи за чистотата и красотата на душата си има маааалко по-различни приоритети. И това му личи.

Творец, или унищожител?

Имаше едно момче в училище, което не понасяше две неща – калинките и евреите. Където видеше калина, я убиваше, това му доставяше неимоверно удоволствие. Евреи не познаваше. Всъщност, никой не беше виждал евреин на живо, или и да беше, нямаше как да познае дали е такъв или не – едва ли им го пише на челото. Веднъж Петка случайно бе подочула от разговор между учители за някакъв човек, който работел на пазара и бил евреин. Всъщност тя всеки ден минаваше от там, но никога не й беше минало през ума, че високият едър и къдрокос млад мъж всъщност е евреин.

Както и да е, това момче се забавляваше, като унищожаваше тези красиви насекоми – калинките, и бълваше змии и гущери против евреите, без да познава лично нито един такъв.

А човекът можеше да бъде творец. Вместо да убива, мрази, критикува и осъжда това, което не познава, той би могъл да създава нещо ново, добро, красиво, истинско. По-лесно е да посегнеш и зашлевиш шамар, отколкото да простиш обидата, нали?

Всички знаеха за това момче, защото то беше единственото, което мразеше калинките и евреите. Ако не ги мразеше – никой нямаше да говори за него, както никой не говори за другите от класа. Или поне не толкова, колкото за него.