100% жена

Освен на осми март, има и други дни, в които жените празнуват. Или би трябвало – това са Богородичните празници – Успение Богородично, Въведение Богородично, Покров и т.н. И даже, твърдят някои, по-скоро тогава, отколкото на осми, е ден на жената. Но който както знае, така го кара. За някои пък всеки ден е празник и всеки ден се сещат за нежната половинка на човечеството.

На Петка й се беше паднала задачата да анкетира 20 момчета и 20 момичета за това какво е да си жена и какво определя жената като такава. Трудна задача, но и много интересна. На края, след като събра всички мнения и ги посъкрати и обобщи, стигна до следните изводи, които леко я озадачиха.

Бабата на Лили казва така: жена, дето не умее чорап да закърпи, копче да сложи, манджа да забърка, гащи да изпере, къща да оправи и да я направи уютна, пуловер да изплете или гоблен да ушие, да се облече и натъкми, да ходи по женски с коса и пола и си държи езика зад зъбите… еми не е баш жена.

Лили явно се срамуваше да подкрепи тези думи, та се задоволи само да добави – и дето седи без работа и мързелува…

Стефка пък смяташе, че жена без токчета, червило, тесни дънки и такава, дето не може да събере очите и да ги задържи по себе си не е жена.

И тая дето се заглеждала по жени също не е жена, а нещо друго…

Момичето ставало жена когато разбирало, че това в огледалото е то.

Да си жена, според една учителка, било да плачеш, когато е за плакане, да се смееш, когато е за смях и да се бориш… винаги.

Друга баба, явно поетично настроена, рече, че жената е създадена, за да създава живот, любов, нежност, доброта. Жена, която сее крамоли, кавги, изневери, омрази и болка, не е жена.

Жена, която убие детето в утробата си също не било жена.

Едно малко момченце рекло, че жена е човек, който плаче, а като го попиташ – не знае защо плаче.

Симо, както винаги груб и вулгарен, каза, че жената е тоя човек, с когото става работата. С мъже не става, освен ако не си на другия тротоар.

Същото бяха казали още няколко души.

– Жената трябва да е чиста и спретната, въздържана и скромна, добра и любяща, знаеща какво иска и имаща принципи и морал, да може да се разчита на нея, да е силна, но нежна, да дава живот и надежда, а не да отнема и да е трезва в преценките и способностите си. А да, и да е разумна и да може сама да се оправя в живота. И да има сърце. И…

– Нещо друго?

– А бе то са много, ама сигурно ти свърши листа.

– Свърши ми на мен, ако те питам какво е да си мъж сигурно няма да ми изсипеш толкова изисквания и критерии. Към жената 100 критерия и ако не отговаря на един от тях – беги, не става. Ама мъжът може да е това, може да е онова, и няма нищо, нали!

– Внимавай, ти в момента доказваш, че не си жена с излишното си недоволство и роптаене. Нима не изказах добри неща за жената? Или какво искаш да кажа: жената е все недоволна, капризна, суетна, мързелива, смята себе си за нещо повече, не обича да върти къща, но претендира за равенство, иска да се държат с нея като с дама, когато тя не е, намръщена е, убива децата си, за да не й пречат, придиря…

– Уф, добре, хайде прав си, по-добре хубави неща за жената, отколкото лоши. И ние не сме идеални, верно е. Хайде бегай сега, че ми свърши листа. Друг път ще питам за мъжа.

То какъв ли е смисълът? Коя жена наистина е жена днес? И кой мъж е наистина мъж? Защото ни е трудно да спазваме хубавото и да се стремим към него… лесно е да си немарлив и мързелив, вулгарен, груб, да се напиваш, да си гледаш кефа, да не спазваш правилата, лесно е и приятно. Но, има ли, всъщност, останали жени днес?


За какво служи изкуството?

Трябваше да проведе кратка лекция пред ученици за изкуството. Това беше първият й път и леко се притесняваше. Още повече, че децата бяха на по 13-15 години – хормонът ги тресеше, както се беше изразила една от учителките, и трудно можеше човек да привлече вниманието им. Кратка презентация с много картинки и малко текст събра погледите, още повече, че се говореше за далееееечното минало, първите пещерни рисунки, открити някога, странно обработени животински кости, използвани за музикални инструменти и интересните предположения на учените за смисъла на тези първи творчески проблясъци в прародителя на човека.

Основните изводи са били, че се е считало, че нарисуваното на стената животно е свързано с това в гората и с изображението му може да се хване по-лесно, или пък, че върху рисунката са се упражнявали по-младите членове на племената на лов, или че са част от някакви магически ритуали за примамване на животните и какво ли още не…

Не беше толкова трагично, очакваше никой да не й обърне внимание и тя  да си „пее“ урока, докато те се задяват, приказват, пощипват и т.н. с гръб към нея. Напротив, децата се заинтригуваха, даже накрая въпроси задаваха. Един от тях, обаче, остана да звучи в главата на Петка дълго след като стаята се бе опразнила.

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За забавление… – беше отговорила тя, но сама не си вярваше. Всеки обича забавлението, да, но всяко изкуство ли е за това, или има нещо повече?

Криминалният роман е произведение на изкуството, или поне има претенции да бъде такова. Но забавляват ли се хората докато четат истории за убийства, изнасилвания, кражби, лични драми, омрази и изневери? Филмът на ужасите, или трагедията в театъра също се водят произведения на изкуството. Но забавляват ли се хората, когато гледат трилър, кървища, насилие, страхът в очите на жертвата, смърт?

Ако да – що за хора са те? А ако не – защо ги гледат, какво намират в това, с какво се обогатяват?

Същото е и в музиката, и в картините, и в танците. Ако музиката е груба, развратна, ако се пее за смърт, насилие и болка – какво получава слушателят? Наслада, забавление, разтуха? Надали. Или ако картините са уродливи, грозни, черни, страшни, ако показват нелицеприятни неща и действия – какво получава зрителят?

Изкуство ли е да разкриеш на света най-пошлите си и тъмни страсти, най-съкровените си но ужасяващи желания, да ги пресъздадеш във филм, в картина, в песен, в танц?

А изкуство ли е да разкриеш на света най-светлите си и чисти чувства, впечатления, мисли – да ги пресъздадеш в картина или филм, които радват окото, в песен, която успокоява, в танц, който разведрява, в книга, която обогатява?

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За да ни направи по-добри. За да ни обогати, да ни научи на любов към доброто и неприязън към злото и пошлото. Ако едно произведение няма тази функция, то не е изкуство.

Алис Уокър, американска романистка

  • Не съм сигурна дали един лош човек може да напише добра книга. Ако изкуството не ни прави по-добри, за какво,…, служи то?

  • Законът на тоя свят

    Беше избягала от час. Не й се слушаха глупости, които после трябва да зубри, да напише за едната оценка и никога вече да не й потрябват в живота. Така си мислеше и беше сигурна, че е права. То кой не мисли, че е прав! По пътя към пързалката, където искаше да се „покефи“ срещна Лазар. Той бил някъде, връщал се, измънка нещо, не стана ясно какво прави, но се лепна и продължиха заедно.

    – И защо не си на училище сега?

    – Ми… не ми се занимава. Какво да ти кажа, тъпичко е там.

    – Тъпичко, ама е за твое добро. Не можеш само да се забавляваш, трябва и да се потрудиш малко. Да не говорим, че ако се забавляваш само, много скоро това ще ти омръзне, ще се отекчиш, ще се отчаеш, ще изпаднеш в депресия, ще…

    – Уф, айде стига с тия твои проповеди. Какво щяло да стане, ееей значи, веднъж не съм отишла на химия и вече говорим за самоубийства и депресии! Какво толкова, нали не преча на никого! Дреме й на оная… даскалицата де, че ме няма, ще ми напише отсъствие, класната ще го извини и толкоз.

    – Не си права.

    – Как да не съм права, елементарно е. Барем да бях хулиганка някаква, или да ходя да пуша и пия по кръчмите, а аз отивам да се попързалям, на никого не преча, значи може!

    – Искаш да кажеш, че можеш да правиш каквото си искаш, стига да не пречиш на никого ли?

    – Е, ама ти, Лазаре, си много странен човек. Най-сетне откри топлата вода, а?

    Той не отговори. Дълго вървяха без никой да каже нищо. На пързалката нямаше почти никого – тя се пълнеше в късните следобедни часове.

    – Ще се пързаляш ли, или ще си ходиш? – погледна го Петка. Отстреща си видя мрачен и студен поглед, който я озадачи. – Има ли нещо, какво пак казах?

    – Не, нищо, помислих си… нямам пари за пързалки. Хайде чао. – каза без дори да я погледне в очите. Бавно се обърна и си тръгна.

    Чешит. Помисли си тя и си събу маратонките.

    Малко настрани, на една пейка, седеше младо момиче. Беше се облегнало назад и гледаше с празен поглед в небето. Преди няколко минути бе взело дозата си. Тя не пречеше на никого, беше щастлива и беше убедена, че може да спре когато си поиска. Но точно след една седмица щеше да хвърли камък по човек, който отказа да й даде пари.