Tag Archive | Андрей Германов

Перущенска черква

Те имат само този зид. Оттатък

зад тежките дувари е аскерът.

И пътят до смъртта е много кратък –

със писък лют куршумите го мерят.

Те имат само чест. А там, на двора

безчестие и гавра ги очакват.

Какво да правят те? Стотици хора

без капчица вода… Деца проплакват.

Те имат само смърт! Смъртта им може

да е безчестна –

или да е честна!

Те са мъже. Ах, помогни им, Боже! –

Поне дечицата да свършват лесно…

И който иска честен да остане,

готов е даже пред смъртта да мине –

прекръства се и взема ятагана!

С децата си без гавра да загине.

О, сине мъничък! След сто години

стоим със теб във черквата свещена.

Ръчицата ти топла с нежни вени

тупти във моята ръка студена.

Каква съдба. Каква печална слава.

И колко хора вятърът отвея.

Ала сърцето както тях тогава

прорязва ме със колапс ненадеен.

Дали и аз във бялата ти шия,

обезумял и със очи несвестни,

ще мога твърдо ножа да забия,

ако потрябва да загинем честни?

1976

Андрей Германов

Advertisements

Душа незащитена

Приказка за одъра

Беше то веднъж през пролетта.

Той я грабна като вълк от брода,

стори я жена, а сутринта

сам скова от груби талпи одър.

Всичко помни одърът – по здрач

как си лягаха с любов голяма,

как внезапен тънък плач

проеча над златната му слама.

Взе мъжът ръбатата тесла,

одъра със нови талпи стегна

и жената меко го постла –

малкият да има где да легне.

Одърът започна да расте –

силна беше младата невяста.

Всяка пролет писваше дете,

искаше да му направят място.

Местеха се другите полек

настрани по меката му слама,

за да може новият човек

да лежи до пазвата на мама…

Сетне той престана да расте,

позатихна, взе да опустява –

всяка есен някое дете

от гнездото нейде полетява.

И остана одърът широк,

празен като шепата, която

седем гургулици на възбог

пуснала е в синевата.

1958

Най-добрият човек

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп  –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

У дома – Андрей Германов

Дойдох си капнал, седнах в къта,

така обичан отпреди.

И мама, старата, зашъта,

в джезве ракия подслади,

пред мене в стоплената соба

търкулна кръглата софра

и замириса сладко боба,

самуна с розова кора.

На въглените за минута

чух наденица да цвърчи,

дъхът на чушчицата люта

опари моите очи…

И тате шарената купа

надигна – посивял, суров…

Сърцето ми така затупа

пред тая хубава любов,

пред къщицата ниска, стара,

със дъх на чубрица и мед!

Тук всяка дума е подарък,

след труд за радост има ред,

тук подир всякоя разлъка

сърцето мълчешком боли

и вески труд, и всяка мъка,

и всяка обич се дели…

И топлите очи на мама

съгряха моето сърце,

тъй както хубавият пламък –

измръзналите ми ръце.

1957

Красотата на българския език


Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,

че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.

Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –

посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.

МИЛОСТТА…

За да има справедливост и човечност по света,

за да съществува вяра в правота и доброта,

малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,

на вината да е равна също тъй и милостта.


ЗОВЪТ НА ТРАНСЦЕДЕНТА…

Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш,

когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,

остава ти едно-едничко – най-трудното е най-накрая:

дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.


СМЪРТТА – написано десетина часа преди смъртта на поета

Страшно е във този произволен свят,

запратен нейде из ефира.

Всеки сам за себе си е болен.

Всеки сам за себе си умира.


Стига, да не ви досади.

Андрей Германов

 

Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно леденú,
те замълчават в миг успокоени.

Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,

че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът такава
вечна сила няма.

С усмивка върху устните без цвят
Разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

Колко красота, колко тъга, но и истина. Петка рядко се впечатлява от някого, или от нещо. Още по-рядко остава впечатлена за дълго време, да не говорим за грабната. И невероятните му четиристишия, някои от които й се поиска наизуст да научи. Просто заради красотата и поуката.

Внимавай с думите си, брат, че ехото отеква дълго.
Внимавай, докато си млад, че ехото отеква дълго.
Изпуснеш дума – после тя сто пъти чуква те в челото,
нататък връща те, назад. . . Че ехото отеква дълго.

*

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

*

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък затова умей да губиш със усмивка.

*

Веднъж пречупил се, до края ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгъл, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

*

Не ми разказвай нищо ти, защото знам: ще те ревнувам.
И спомените приюти дълбоко, знам: ще те ревнувам.
Почни оттам, където с тебе се срещнахме съвсем случайно,
и с теб сърцето ще тупти. А инак, знам, ще те ревнувам.

*

Изпърво то не беше страст, то просто бе една шега.
Но ме обхвана в свойта власт, макар да бе една шега.
А тая мъничка шега превърна се в голяма болка,
като почувствах, че и аз за теб съм бил една шега.

*

Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,
че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.
Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива,
посегнеш да го скъсаш ти – и те убожда то накрая.

Германов е писал през 60-те и 70-те години от миналия век, до 1981, буквално до сетния си час. Дали в творбите му би се споменавал Бог, ако пишеше в друга епоха?