Tag Archive | брак

Самотата на 30, самотата на 50

Ожени се на 28. Всъщност, момичето беше хубаво, добро, скромно, допаднаха си и си рекоха – какво чакат! Това може би е последната им възможност да създадат семейство. Да, последна, защото тогава времената бяха други, тя, на 24, вече беше по-скоро стара мома, а на него отдавна му бяха дотегнали мрънканията на родителите му. Реши да се отдели от тях и ето, че му се отвори добра възможност.

А не, че се обичаха. Не, просто се харесаха, той бе хубавецът на селото, тя – първа премяна на мама и тате, а те с радост я дадоха. Отидоха в големия град, наеха си малко жилище и скоро-скоро въртележката на бедняшкия живот ги завъртя така бързо, че се забравиха. Уморен вечер след работа той с досада влизаше в дома си, където тя с радост го чакаше на вратата, усмихваше се, посягаше да го целуне така, както всяка млада булка се радва да целуне съпруга си вечер след работа… Но това дотегна. Миловидното й лице му дотегна, въпросите, разговорите, взаимността… бе научен да живее сам за себе си. Искаше да бъде сам, но не можеше.

След някоя и друга година се родиха децата. Какво да правиш, такива бяха времената – колкото даде Господ – толкова! Плач и мръсни пелени от сутрин до вечер. Не, всъщност от сутрин до сутрин, почти не можеше да спи от тях, въпреки, че грижата за децата бе изцяло на жена му. Той дори не ги взимаше на ръце. Пречели му, ще го изцапат… През нощта не можеше да спи от тях, въпреки, че те бяха в другата стая с майка си. В почивните дни не го свърташе вкъщи, беше му претъпкано, искаше да бъде сам…

Сърдит човек беше той, дори когато пораснаха и започнаха да се учат, той не се сближи с тях, дразнеха го, пречеха му, досаждаха му с въпросите си, грижеше се за тях само в крайна нужда, когато майката бе твърде заета. Не жена му, а майка им. И не неговите, а нейните деца. Той просто искаше да бъде сам и целият свят му беше черен заради това, че не можеше.  Беше мъж и имаше семейство, за което трябваше да се грижи до край.

Къщата се напълни с детски глъч, смях, кавги и бъркотия. Тъжни и весели моменти, празници и делници и над всичко това стоеше неговият вечно сърдит поглед, навъсените вежди и детският страх от него. Защото когато той бе сърдит, всички трябваше да стъпват на пръсти, да не проговарят ни думичка в негово присъствие и да треперят, защото бяха виновни за неговото постоянно лошо настроение. А той просто искаше да бъде сам.

И остана сам. Но освен това до него се промъкна и самотата. Майката на децата намери удобен момент и с право го остави, не виждаше смисъл вече във въображаемата си връзка с господин Никой. Децата, едно по едно, също напуснаха дома и изпълниха заръката си – никога повече да не се връщат там. Обещание, което си бяха давали в тежки моменти на страх и горчивина, на дълго подтискани сълзи, заради този, който искаше да бъде сам.

Чак сега той разбра какво е имал, но го е загубил. Тривиално, нали, и все пак, това беше истината в неговия живот. И каквото и да правеше, той не можеше по никакъв начин да я промени, защото времето не се връща назад така, както и вече потеклите сълзи никога няма да се върнат в окото.

Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато „нейния“ едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше „щастие“ на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.