Tag Archive | добродетел

Най-важното е да не грешим

Обръщам ви внимание на един филм, за който си заслужава да отделите малко по-малко от час и половина. В него се разказва за българския монастир „Св. Георги Зограф“ на Света Гора и душеполезни поучения от игумена на монастира. Тъй като искам да наблегна на една част от филма, ще цитирам, до колкото си спомням, отговора на отеца на въпроса как да се спасим.

Той казва, че трябва да се кръстим и да спазваме постите през годината. Да четем „Вяра, надежда, любов“ на архим. Серафим и да вярваме в Бога така, както е описано в катехизиса (Нашата вяра). Да живеем според наставленията на св. Димитър Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Серафим Саровски. Освен техните трудове, да четем и Добротолюбието и Лествицата. Да взимаме причастие най-малко четири пъти в годината и да се пазим от смъртните грехове – гордост, гняв, завист, блудство, сребролюбие, чревоугодие, леност. Тези грехове са главните, от които произлизат всички останали.

Също така на въпроси, свързани с развитието на света и на Църквата, не помня какво точно го питаха, той отговори така: да се каем и да сме будни, това е важно за нас, пък Бог си има промисъл за църквата, за света… Най-важното е да не грешим.

Най-важното е да не грешим

Advertisements

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Страстите и борбата с тях

автор: Свети Теофан Затворник

страници: 287

гл. редактор: сливенски митрополит Йоаникий

цена: 5 лв

Тази книга би трябвало да е настолна книга на всеки православен християнин, който иска да преодолее страстите си. Това е сборник от откъси от творенията и писмата на светителя, в които се обяснява кратко и ясно съществото на различните страсти и как по-точно да се борим с тях. Съдържанието е много обстойно и влиза доста навътре в конкретиката на страстите.

Книгата е разделена на 3 части:

I част – Обща схема и стратегия на борбата със страстите

Има разни обяснителни таблици, правила за подготовка и в самата борба, обяснение какво е страст, какво е грях и се отговаря на въпроси, които сигурно всеки внимаващ над себе си християнин поне веднъж си е задавал: Допустими ли са умерените страсти, как и защо страстите са свързани с адските мъка, какво да правим когато нямаме сили за борба, как да се отнасяме към самоусъвършенстването, как да се отнасяме към съмненията във вярата и пр. и пр.

II част – Основни страсти. Съвети за тяхното изкореняване

Тук се говори за основните страсти, предполагам ги знаете – чревоугодие (което не значи просто преяждане), блуд (това не е само извънбрачното полово общуване), осъждане, гняв, користолюбие, завист, тщеславие, гордост, униние, охладняване, самосъжаление и самоугодие.

Тук ще разберете, че тези страсти са много повече, отколкото сте си мислили, че представляват, ще научите за противоположните им добродетели, които трябва да се стремите да придобиете, за да премахнете страстите. Тази част е безценна, за това казвам – купете си книгата и след като я прочетете я започнете отначало, като прилагате нещата, които са изложени в нея, разбира се след консултация с изповедника ви, защото в книгата има откъси от писма, които светителят е писал на разни хора, съветвал ги е строго индивидуални неща, които може би не са подходящи за вас.

III част – Науката на науките. Няма нищо по-важно от молитвата

Нали е казано „непрестанно се молете“!

В тази част се разказва за Иисусовата молитва и как и защо да я упражняваме, за непрестанната молитва и степените на молитвено състояние и естествено-научни аналогии на състоянието на молитвата.

Ясно си давам сметка, че тук много от описаните неща не са за всеки. Трябва доста да си напреднал духовно, за да ги разбереш и изобщо за да си ги изпитал на практика. И изобщо книгата не е за съвсем начинаещи и навлизащи във вярата, но според мен е неизменен спътник за този, който наистина иска да постигне нещо по-различно от това да бъде външно християнин. Знаете какво имам предвид – не е достатъчно да ходиш в неделя на литургия, да палиш свещи, да се кръстиш и да привидно да постиш.

Книгата е почти 300 страници, трябва да се чете бавно и да се препрочита, не е за еднократна употреба, а цената й, в сравнение със съдържанието, е просто великолепна!

Какво научих от турските сериали

Откакто телевизионният ни ефир бе залят от турските сериали, българското общество като че ли се раздели на два враждуващи лагера. Единият – на жените, повечето от които домакини, любителки на сълзливите сапунки и другият – на всички останали, ненавиждащи всичко турско. Започнаха се едни дебати за това как „турчелята“ ни „подготвяли“ за своя начин на живот, коткали ни и ни зарибявали, промивали ни мозъците с помията си и пр. и пр.

Тези хора, които така върло се бореха срещу турското „нашествие“ под формата на тв сериали 20 години не се бяха усетили, че са жертва на американската пропаганда, която атакуваше както на малкия екран, така и на големия, на музикалния фронт, в модата, по магазините и всъщност ни завладя изцяло. Замени нашата култура с тяхната. Това направи американската пропаганда и никой не го усети. Никой не се възпротиви.

Но понеже споменът от турското робство е още жив – турците са ни още черни.

Предполагам едно 90% от върлите врагове на турските сериали никога не са ги гледали, или ако са, то е най-много 1 серия и то насила. Ако ги бяха гледали, щяха да разберат на каква пропаганда са били подложени 20 години. Турските сериали са цвете в сравнение с нея, и сега ще обясня защо.

Ще говоря от свое име – млада жена, която до скоро ненавиждаше този тв формат – сапунката, но го преоткри в два сериала – „Перла“ и „Листопад“. На тези, които не са запознати, ще обясня с две думи за какво става въпрос.

И в двата сериала се говори за живота на големите турски семейства, където в една къща живеят дядовци, баби, внуци, снахи, братовчеди, лели и чичовци и всички заедно се справят с трудностите – с проблемите в работата, проблемите с децата, възпитанието, финансите, любовта.

Конфликтът баща-деца (в „Перла“ дядо-внуци) е засегнат много интересно. Бащата е поддръжник на „старите“ порядки – нищо не трябва да се случва без негово знание и разрешение, децата трябва да си намерят достойни партньори в живота, да се изучат честно и да работят и живеят честно и достойно. Е, разбира се никое от тези неща не се случва без бой, нали трябва да има интрига. Не казвам, че тези сериали са идеални и учат на най-хубавото, казвам, че са по-добри от това, което са ни предлагали до сега американците. Защото горе долу българският народ освен американско друго не гледа.

От турските сериали аз научих, че едно семейство може да бъде задружно въпреки недостатъците на всеки един, въпреки немотията, въпреки злите хора. Научих, че братята и сестрите могат да бъдат истински приятели, а не да се търпят, защото нямат друг избор. Научих, че хората могат да си казват мили думи и да се целуват не само веднъж годишно или по празници, а на изпращане сутрин за работа и посрещане вечер. Научих, че основно правило в любовта е искреността и пълната липса на всякакви тайни. Научих, че родителите не са отговорни само за изхранването на детето, те трябва да му дадат морална основа, на която то да се изгради като личност. Научих, че те могат да бъдат и приятели, тежката бащина ръка може и да гали, да прегръща и подкрепя, устните да целуват и успокояват и това да не се случва веднъж годишно, а във всеки един момент, когато детето има нужда.

Нищо от тези неща го нямаше в моето семейство. Не го видях и в семейството на приятелите ми. Нямаше го и в екранизираните американски семейства. Там децата враждуват помежду си, или с доведения си родител, противопоставят се на майките и бащите си, наскърбяват ги… Всъщност, разликата между американската телевизия и турската според мен е тази: първата показва как можем да живеем добре без да се стараем да бъдем добри, тя казва: живей както си искаш, нищо няма значение, само на теб да ти е кеф. Турската показва как можем да живеем добре като се стараем да сме добри, тя казва: кой каквото посее, това и ще пожъне, живей честно и правилно и няма да имаш проблеми.

Ето това научих от турските сериали и прочетох не едно мнение за това какво именно харесват българските жени в тези филми. А именно – запазените патриархални ценности, моралът в тях е жив, има зло, да, престъпления, изневери, отмъщения, омрази и т.н., но има и добро, има честност и доброта, които отсъстват в други филми. Това е, което е липсвало на българската публика през тези 20 години американщина – моралът, това е и което е намерила в турските сериали.

Честно казвам, те ме научиха да ценя семейството, рода си, родителите си. Те ме накараха да копнея да съм близо до тях и до роднините си. Осъзнах, че без тях, без пълнокръвното, обично и единствено семейство съм като дърво без корен.

Характеристика на християнина

За съжаление у нас битуват доста странни и неверни твърдения за това какъв е родният православен християнин. Тази статия има за цел да опровергае някои от тези мнения, да обясни поведението на набеденият за вярващ човек и да хвърли малко светлина по въпроса за това какво значи да си вярващ.

1. Най-често християните са заклеймявани като лицемери. Защо? Защото „проповядвали“ едно, а вършели друго. В интерес на истината не са много вярващите, които са си поставили за задача задължително да оповестят на всички в какво се състои Христовата вяра и как трябва да се живее.  Но когато е известно за някого, че е вярващ, или поне за такъв го мислят другите, то той моментално става и лицемер когато поведението му не съответства на това, което се очаква от него.

Нещото, което безбожниците не разбират е, че това да си вярващ не значи да си безгрешен. Християните имат стремеж към това, да, но това не значи, че са такива и не е лицемерие това да се стремиш да се промениш към по-добро. Всеки, който е опитвал, знае, че не е лесно и не става от раз.

Когато Стефка е пушила от гимназията още и иска да откаже цигарите, тя е искрена в желанието си, но поради слабост, понякога не удържа на изкушението и запалва. Това лицемерие ли е? Лицемерие ще е, ако тя всъщност не иска да откаже цигарите, но тръби навсякъде, че ще ги откаже, като има в главата си някава задна умисъл.

2. Християните са агресивни.

Разумният човек знае, че няма нищо по-лошо от това на базата на частни наблюдения и умозаключения да правиш съждение за общото (индукция ли му се викаше). Това, че баба Пена от долния етаж ходи на църква и плюе и проклина всеки, който се изпречи на пътя й със собствено мнение, не значи, че всички, които ходят на църква са такива.

Православието учи на кротост и смирение, да се държиш с другите така, както би искал с теб да се държат, да не обиждаш и осъждаш, а да уважаваш всички, дори и тези, които не ти отвръщат със същото. По това се различава християнинът от другите. Ако този, който твърди, че е такъв, а в същото време те обижда и ти се подиграва, просто не го считай за християнин. Той не е представителна извадка от този вид.

Странно е как човекът е склонен да приема за истина това, което на него му е изгодно и е сходно с неговите разбирания без да разсъждава върху това прав ли е, крив ли е. Ако в обкръжението си има един агресивен, който плюе срещу всички и се счита християнин – то той ще му повярва, че е такъв и с охота ще се настрои срещу религията. Но ако познава някой кротък и добър човечец, който също е християнин, но не парадира с това, и през ум няма да им мине на околните, че той наистина е такъв и неговата вяра го прави по-добър…

3. Прекален светец и Богу не е драг

Много често казвана поговорка, но грешно тълкувана. Да, вярно е и важи за всички с пълна сила, но за да се разбере правилно първо трябва да стане ясно какво значи „прекален светец“.  В благочестието няма крайности, никога добротата и любовта на някого няма да е в повече, защото това е нещо хубаво. Но когато се прави на сила, формално, не според възможностите и вярата, то то е прекалено и това не е Богу угодно.

Вярващият се развива в своята вяра. Едни са по-напреднали, други са съвсем в началото, защото едни имат по-силна вяра, други по-слаба, а трети още се колебаят в това. И когато примерно един, който току-що е разбрал, че има Бог и трябва да спаси душата си, но още не е убеден в истинността на някои неща, и се впусне в тежки и трудни подвизи свръх сили – това ще е прекалено за него и няма да е добро. Защото той ще прави тези неща не от вяра и любов и може сам да си навреди.

Както малкото бебе постепенно от кърма се захранва и с други храни и вече като порасне яде всичко и ако му се даде твърда храна докато е още малко, ще му се навреди, така и вярващият се развива във вярата и в делата си постепенно и ако прескочи някой етап – по-скоро ще си навреди. Това значи „прекален светец и Богу не е драг“.

За това и за някои е крайност да ходиш всяка неделя на църква и казват, че фанатиците го правят. Да, когато вярата не ти достига, за да направиш и това малко усилие, то ще ти се струва неимоверно голямо, докато други ходят с удоволствие. Когато кажеш, че постенето е крайност, ти казваш – моята вяра не ми достига за това да постя през годината, аз не съм готов на това за Бога. Докато други постят с радост и не могат и да си представят да ядат блажно в постни дни. За тях това не е крайност.

Така че понятие като фанатизъм в този си смисъл няма. Всичко се пречупва през личната гледна точка и собствените възможности.

4. Вярващите са привилегировани.

Странно откъде е дошло това мнение, че вярващите се смятат за нещо повече от невярващите и гледат отвисоко другите. Повярвайте ми, ако познавате такъв индивид, просто не го считайте за вярващ. Това не е характерна черта на Христовия воин. Защото Сам Христос не прави разлика между хората – грешници ли, праведници ли, жени или мъже и Той не гледа на лице, а на сърце, както и казва ние да постъпваме. Слънцето грее еднакво за всички и това всички го знаят.

5. Религията е агресивна.

Много хора се позовават на Средновековната история, кръстоносните походи, инквизицията, покръстването, мисионерството в екзотичните страни и заключават, че религията е агресивна, враждебна, лоша.

Агресията е отрицателна черта на човека, а не на религията. Във всеки момент от историята на човечеството е имало войни, дори и днес, които са имали едни или други цели.  Но религията не се крие в основата на всички войни. Най-жестокият политически строй – комунизмът е атеистичен. Както и фашизма всъщност.

Църквата събира в себе си хора, а хората са грешни. Това не значи, че Църквата е грешна, както болницата събира болните хора, но тя не е болна като институция. Както тя е лечебница на тялото и в нея отиват телесно болните, така и Църквата е лечебница на душата и в нея идват душевно болните от болестта грях.

В болницата лекарите предписват различни медикаменти и правила на живот и хигиена, които ще излекуват човека, така и в Църквата духовните отци учат на правилен живот според Христа, който ще излекува душевните недъзи. На никой телесно болен, който не спазва предписанията от лекаря, не му е виновна болницата за това, но всички обвиняват лечебницата Църква за неизлекуваните си души, а те самите не спазват предписанията, дадени от нея.

Когато в историята, или в днешно време се знае за не особено благочестив духовник, всички считат, че щом той е такъв, цялата Църква е такава. Но когато се знае за добър такъв – всички мълчат. Защо? Светите хора, които са живели от началото на нашата ера до наши дни са сигурно милярди и малко от тях са известни днес, но никой не говори за тях, докато в главите на хората са само инквизицията, кръстоносните походи, мисионерските покръствания и т.н. Не е ли малко субективно и наивно да се приема само половината истина, за която в същото време има и съмнения до колко е истина, а да се пренебрегва другата, положителната?

/следва/

Простите истини на сърцето

автор: светител Теофан Затворник

издава: Света Гора, Атон, славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“

стр.: 430

цена: 16лв

Всъщност, безценна. „Простите истини на сърцето“ като втори том от творенията на руския епископ Теофан Затворник събира в себе си негови слова и проповеди за пътя към спасението на душата. Книгата е разделена на няколко части:

1. Три слова за носенето на кръста – в която се обяснява какви видове кръстове има, как и защо трябва да ги носим и какъв е смисълът от това.

2. Четири слова за молитвата – изключително полезна част за тези, които истински искат да достигнат до пълноценното общение с Бога чрез молитвата, за това как да се молим правилно, как да поддържаме молитвения огън в сърцата си и какво да направим, за да бъде чута молитвата ни.

3. За съвършеното обръщане от съблазните на света и греха към Бога – как да живеем в този свят и от какво да се пазим, какво да правим, за да не попаднем в мрежата на лукавия, а да се спасим.

4. Пет поучения за пътя към спасението – като продължение на предишната част  – тук подробно се изяснява какво точно трябва да сторим, за да наследим живот вечен.

5. Вътрешният живот – да, както външен – на делата и думите, така имаме и вътрешен живот, който много често е много по-важен от външния, защото от пълно сърце говорят устата. Тук се говори за борбата със страстите, за движенията на сърцето и как да ги разпознаваме.

6. Напомняне на всечестните монахини за това, какво изисква от тях монашеството – въпреки, че този дял е предназначен по-скоро за монасите и монахините, надали би навредило на мирянина да научи повече за монашеския живот. Добре е, когато мирянин наподобява монах в делата и сърцето си, не е добре, когато монахът наподобява мирянин.

7. Четири беседи за изясняване на книгата „Пастир“ на свети Ерм – изключително интересна и полезна част от книгата, особено за тези, които не са запознати с „Пастир“. Особено внимание трябва да се обърне на съветите, които дава Ангелът пазител на св. Ерм за спасението си.

Красива жена

Красивата жена няма възраст.

Красивата жена е красива и от вътре, тя няма нужда от декоративната козметика, за да покаже красотата си. Дори и с було да се покрие – красотата пак ще струи от върховете на пръстите й.

Красивата жена е добра жена. Тя не носи смърт в утробата си и не заклеймява с устата си. Ръцете й галят, те никога не биха понечили да ударят. Краката й са верни, те никога не биха предали човека. Погледът й е чист и светъл.

Красивата жена се познава по добрите очи. Тя не мрази и не завижда, прощава и забравя, очаква и се надява. Думите й винаги значат повече, отколкото казват, защото красивата жена не е празна жена.

Красивата жена не обременява, а облекчава, помага, а не затруднява. Тя е успешна, защото върши всичко с любов. Не се съревновава, защото знае, че от загубата не боли.

Красивата жена е силна, тя знае стойността на преходните и на вечните неща. Не се предава, не се отказва, не се отменя от думата си, не изменя решенията си, не се страхува от предизвикателствата и от болката.

Красивата жена знае своето място и своята възраст. Тя не е никога недостатък, външният й вид не й е никога недостатък, защото той е преходен, а красотата е вечна.

Красивата жена е независима от суетата на днешния свят, тя няма нужда от огледало, за да знае, че е красива, няма нужда от вещите, за да бъде щастлива.

Красивата жена е майка.

Красивата жена е любов към всички, дори и към тези, които я нараняват.

Красивата жена е рядкост.

Но красива жена можеш да си и ти, ако се издигнеш над предразсъдърците и го пожелаеш истински.