Tag Archive | душа

Характеристика на християнина

За съжаление у нас битуват доста странни и неверни твърдения за това какъв е родният православен християнин. Тази статия има за цел да опровергае някои от тези мнения, да обясни поведението на набеденият за вярващ човек и да хвърли малко светлина по въпроса за това какво значи да си вярващ.

1. Най-често християните са заклеймявани като лицемери. Защо? Защото „проповядвали“ едно, а вършели друго. В интерес на истината не са много вярващите, които са си поставили за задача задължително да оповестят на всички в какво се състои Христовата вяра и как трябва да се живее.  Но когато е известно за някого, че е вярващ, или поне за такъв го мислят другите, то той моментално става и лицемер когато поведението му не съответства на това, което се очаква от него.

Нещото, което безбожниците не разбират е, че това да си вярващ не значи да си безгрешен. Християните имат стремеж към това, да, но това не значи, че са такива и не е лицемерие това да се стремиш да се промениш към по-добро. Всеки, който е опитвал, знае, че не е лесно и не става от раз.

Когато Стефка е пушила от гимназията още и иска да откаже цигарите, тя е искрена в желанието си, но поради слабост, понякога не удържа на изкушението и запалва. Това лицемерие ли е? Лицемерие ще е, ако тя всъщност не иска да откаже цигарите, но тръби навсякъде, че ще ги откаже, като има в главата си някава задна умисъл.

2. Християните са агресивни.

Разумният човек знае, че няма нищо по-лошо от това на базата на частни наблюдения и умозаключения да правиш съждение за общото (индукция ли му се викаше). Това, че баба Пена от долния етаж ходи на църква и плюе и проклина всеки, който се изпречи на пътя й със собствено мнение, не значи, че всички, които ходят на църква са такива.

Православието учи на кротост и смирение, да се държиш с другите така, както би искал с теб да се държат, да не обиждаш и осъждаш, а да уважаваш всички, дори и тези, които не ти отвръщат със същото. По това се различава християнинът от другите. Ако този, който твърди, че е такъв, а в същото време те обижда и ти се подиграва, просто не го считай за християнин. Той не е представителна извадка от този вид.

Странно е как човекът е склонен да приема за истина това, което на него му е изгодно и е сходно с неговите разбирания без да разсъждава върху това прав ли е, крив ли е. Ако в обкръжението си има един агресивен, който плюе срещу всички и се счита християнин – то той ще му повярва, че е такъв и с охота ще се настрои срещу религията. Но ако познава някой кротък и добър човечец, който също е християнин, но не парадира с това, и през ум няма да им мине на околните, че той наистина е такъв и неговата вяра го прави по-добър…

3. Прекален светец и Богу не е драг

Много често казвана поговорка, но грешно тълкувана. Да, вярно е и важи за всички с пълна сила, но за да се разбере правилно първо трябва да стане ясно какво значи „прекален светец“.  В благочестието няма крайности, никога добротата и любовта на някого няма да е в повече, защото това е нещо хубаво. Но когато се прави на сила, формално, не според възможностите и вярата, то то е прекалено и това не е Богу угодно.

Вярващият се развива в своята вяра. Едни са по-напреднали, други са съвсем в началото, защото едни имат по-силна вяра, други по-слаба, а трети още се колебаят в това. И когато примерно един, който току-що е разбрал, че има Бог и трябва да спаси душата си, но още не е убеден в истинността на някои неща, и се впусне в тежки и трудни подвизи свръх сили – това ще е прекалено за него и няма да е добро. Защото той ще прави тези неща не от вяра и любов и може сам да си навреди.

Както малкото бебе постепенно от кърма се захранва и с други храни и вече като порасне яде всичко и ако му се даде твърда храна докато е още малко, ще му се навреди, така и вярващият се развива във вярата и в делата си постепенно и ако прескочи някой етап – по-скоро ще си навреди. Това значи „прекален светец и Богу не е драг“.

За това и за някои е крайност да ходиш всяка неделя на църква и казват, че фанатиците го правят. Да, когато вярата не ти достига, за да направиш и това малко усилие, то ще ти се струва неимоверно голямо, докато други ходят с удоволствие. Когато кажеш, че постенето е крайност, ти казваш – моята вяра не ми достига за това да постя през годината, аз не съм готов на това за Бога. Докато други постят с радост и не могат и да си представят да ядат блажно в постни дни. За тях това не е крайност.

Така че понятие като фанатизъм в този си смисъл няма. Всичко се пречупва през личната гледна точка и собствените възможности.

4. Вярващите са привилегировани.

Странно откъде е дошло това мнение, че вярващите се смятат за нещо повече от невярващите и гледат отвисоко другите. Повярвайте ми, ако познавате такъв индивид, просто не го считайте за вярващ. Това не е характерна черта на Христовия воин. Защото Сам Христос не прави разлика между хората – грешници ли, праведници ли, жени или мъже и Той не гледа на лице, а на сърце, както и казва ние да постъпваме. Слънцето грее еднакво за всички и това всички го знаят.

5. Религията е агресивна.

Много хора се позовават на Средновековната история, кръстоносните походи, инквизицията, покръстването, мисионерството в екзотичните страни и заключават, че религията е агресивна, враждебна, лоша.

Агресията е отрицателна черта на човека, а не на религията. Във всеки момент от историята на човечеството е имало войни, дори и днес, които са имали едни или други цели.  Но религията не се крие в основата на всички войни. Най-жестокият политически строй – комунизмът е атеистичен. Както и фашизма всъщност.

Църквата събира в себе си хора, а хората са грешни. Това не значи, че Църквата е грешна, както болницата събира болните хора, но тя не е болна като институция. Както тя е лечебница на тялото и в нея отиват телесно болните, така и Църквата е лечебница на душата и в нея идват душевно болните от болестта грях.

В болницата лекарите предписват различни медикаменти и правила на живот и хигиена, които ще излекуват човека, така и в Църквата духовните отци учат на правилен живот според Христа, който ще излекува душевните недъзи. На никой телесно болен, който не спазва предписанията от лекаря, не му е виновна болницата за това, но всички обвиняват лечебницата Църква за неизлекуваните си души, а те самите не спазват предписанията, дадени от нея.

Когато в историята, или в днешно време се знае за не особено благочестив духовник, всички считат, че щом той е такъв, цялата Църква е такава. Но когато се знае за добър такъв – всички мълчат. Защо? Светите хора, които са живели от началото на нашата ера до наши дни са сигурно милярди и малко от тях са известни днес, но никой не говори за тях, докато в главите на хората са само инквизицията, кръстоносните походи, мисионерските покръствания и т.н. Не е ли малко субективно и наивно да се приема само половината истина, за която в същото време има и съмнения до колко е истина, а да се пренебрегва другата, положителната?

/следва/

Простите истини на сърцето

автор: светител Теофан Затворник

издава: Света Гора, Атон, славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“

стр.: 430

цена: 16лв

Всъщност, безценна. „Простите истини на сърцето“ като втори том от творенията на руския епископ Теофан Затворник събира в себе си негови слова и проповеди за пътя към спасението на душата. Книгата е разделена на няколко части:

1. Три слова за носенето на кръста – в която се обяснява какви видове кръстове има, как и защо трябва да ги носим и какъв е смисълът от това.

2. Четири слова за молитвата – изключително полезна част за тези, които истински искат да достигнат до пълноценното общение с Бога чрез молитвата, за това как да се молим правилно, как да поддържаме молитвения огън в сърцата си и какво да направим, за да бъде чута молитвата ни.

3. За съвършеното обръщане от съблазните на света и греха към Бога – как да живеем в този свят и от какво да се пазим, какво да правим, за да не попаднем в мрежата на лукавия, а да се спасим.

4. Пет поучения за пътя към спасението – като продължение на предишната част  – тук подробно се изяснява какво точно трябва да сторим, за да наследим живот вечен.

5. Вътрешният живот – да, както външен – на делата и думите, така имаме и вътрешен живот, който много често е много по-важен от външния, защото от пълно сърце говорят устата. Тук се говори за борбата със страстите, за движенията на сърцето и как да ги разпознаваме.

6. Напомняне на всечестните монахини за това, какво изисква от тях монашеството – въпреки, че този дял е предназначен по-скоро за монасите и монахините, надали би навредило на мирянина да научи повече за монашеския живот. Добре е, когато мирянин наподобява монах в делата и сърцето си, не е добре, когато монахът наподобява мирянин.

7. Четири беседи за изясняване на книгата „Пастир“ на свети Ерм – изключително интересна и полезна част от книгата, особено за тези, които не са запознати с „Пастир“. Особено внимание трябва да се обърне на съветите, които дава Ангелът пазител на св. Ерм за спасението си.

Евтаназия

– По-добре да не се мъчи, това нейното живот ли е?

– Мхм…

Баба Мара беше на 95 години, когато получи инсулт. Краката й се парализираха, не можеше да говори и преглъща. До преди няколко дена подвижна, сега беше жив труп. Откараха я в болницата. Пъхнаха в носа й и в устата й тръби, с които да се храни, понеже сама не можеше. Дъщеря й – Силвия, със зетя Петър и малката Петка, заедно с една сурия роднини и доктори бяха наобиколили леглото й. Тя ги чуваше, разбираше, но не можеше нищо да каже. Влажните й подпухнали очи гледаха ту в дъщерята, ту във внучката, ту в доктора. Силвия цъкаше с език, докторът кършеше ръце, а Петка стоеше, гледаше и мълчеше.

Беше отвратително. Не можеше да повярва, че собствената й дъщеря й говори за това, че е по-добре да й махнат системите.

– Знаеш, че те обичам, майко. Сърцето ми се къса като гледам как страдаш. Не искам да страдаш и за това ние решихме, че ще е по-добре за теб…

Баба Мара затвори очи. Не искаше да слуша, не искаше да я гледа в този момент, а бе прикована за леглото и бе безсилна. Как така ще й отнемат живота? Как така ще решат, че за нея е по-добре да си замине, защо? Защото те ходят, а тя не? Защото те говорят, преглъщат, слушат, мечтаят, скачат, живеят – а тя не? Защото е стара и безполезна?

Какъв живот е това, когато се мъчиш, казваше Силвия. По-добре смърт, отколкото мъчение ли?

Не можеше дори да се обърне на другата страна, с гръб към дъщеря си. Беше й горчиво. Някаква оловна топка се беше събрала в гърдите й и тежеше, тежеше. Накрая сълзите избликаха от очите й като из ведро. Машината до нея запищя, Силвия стана стресната, докторът дойде, каза й да излезе…

Беше късен следобед. В стаята се чуваше равномерното хъркане на трима старци. Баба Мара лежеше по гръб, с отвратителната тръба в устата, прикована за кревата, тя не можеше да се мръдне в страни, гледаше втренчено в тавана.  Мислеше. Пресмяташе. Макар и на 95, макар и жив труп, тя живееше в мисълта си. Мисълта й бе свободна. Въпреки болницата, въпреки болката, въпреки Силвия и безизразния Петър – баба Мара бе жива и се наслаждаваше на живота си. Бе щастлива, че е още там.

Вратата проскърца, тихи стъпки се приближиха до леглото й. На стола седна малката Петка. В началото старицата не я забеляза, беше се замислила. После се опита да се усмихне. Петка хвана ръката й и й зашепна.

– Помниш ли, бабо, като веднъж на село настъпих една оса? Тя беше още жива, но се гърчеше, крилете й бяха пречупени, не можеше да ходи, но антенките й се мърдаха бързо във всички посоки. Тогава ти ми каза да не я убивам, защото щом не мога да дам живот на такава оса, нямам право да го отнемам, нали? Щом не е умряла от настъпването, значи още не й е дошло времето, така ми каза. Ти, като си получила инсулт, сега не можеш да ходиш и нищо не можеш да правиш, нали? Ама щом не си умряла от инсулта, значи още не ти е дошло времето и само Този, Който дава живот може да ти го вземе, нали?

Животът може да е изпълнен с болка, но все пак е живот. А ние можем да се покаем единствено докато сме живи.

Важен ли е външният вид?

Имаше един филм, в който някаква доста суетна и повърхностна жена беше посетила някакъв мъдрец. Той разбрал, че след това щяла да ходи при друг мъдрец, негов познат, и й предал една кутийка – да му я даде. Кутийката била изключително красиво украсена с разни фрески, цветенца, завъртулки и т.н. Жената я прибрала грижливо в торбата си и тръгнала напът. После през филма се случвали разни други неща, накрая стигнала до другия мъдрец и му връчила красивата кутийка. Той я отворил пред нея – оказала се празна.

– Не знам какво значи това, може би с този подарък О’Дегошо (първият мъдрец) е имал нещо предвид, но като послание за теб, не за мен…

Зачудила се суетната и повърхностна жена, но като такава, надали се е сетила какво значи изключително красивата, но празна кутийка.

Подобни бяха разсъжденията на Квазимодо, когато Есмералда бе при него. Той имаше едно пукнато глинено гърне, в което си отглеждаше теменужки. Гърнето беше сиво и неврачно, на всичкото отгоре пускаше вода – нали бе пукнато, но цветята непрекъснато цъфтяха. Ако беше някой кристален и здрав съд, теменужките щяха да изгният, защото водата нямаше да може да се отича. Така разсъждаваше недъгавият, но добър по душа Квазимодо. И все пак, сърцето на красивата Есмералда бе здравата заключено и залостено за него.

Някои казват, че по почерка може да се познае за характера на човека. Други твърдят, че стаята, в която живееш, е огледало на душата ти. Ако я държиш разхвърляна и мръсна, вероятността да имаш покой в душата си, е малка.

Дали добрият човек, или поне стараещият се да бъде такъв, ще се стреми да е изряден и добър във всичко? Дали ще харесва реда и чистотата, подредбата на нещата около него? Както би харесал реда и чистотата на душата си?

Дали един порядъчен човек би харесвал да живее в хаос и външният му вид да бъде такъв – немарлив и неугледен?

Тези, които твърдят, че външният вид не е важен, нека се замислят за това, че човекът е едно – „вътрешен“ и „външен“ човек и когато нещо не е наред вътре в него, в сърцето, или душата, или каквото е там – то това обезателно ще се отрази на външния вид, защото и той е част от човека.

Вятърничавата и повърхностна, материална жена се грижи само за повърхностното и материалното – да изглежда максимално добре и привлекателно – на всяка цена. Човек, който се грижи за чистотата и красотата на душата си има маааалко по-различни приоритети. И това му личи.