Tag Archive | егоизъм

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Самотата на 30, самотата на 50

Ожени се на 28. Всъщност, момичето беше хубаво, добро, скромно, допаднаха си и си рекоха – какво чакат! Това може би е последната им възможност да създадат семейство. Да, последна, защото тогава времената бяха други, тя, на 24, вече беше по-скоро стара мома, а на него отдавна му бяха дотегнали мрънканията на родителите му. Реши да се отдели от тях и ето, че му се отвори добра възможност.

А не, че се обичаха. Не, просто се харесаха, той бе хубавецът на селото, тя – първа премяна на мама и тате, а те с радост я дадоха. Отидоха в големия град, наеха си малко жилище и скоро-скоро въртележката на бедняшкия живот ги завъртя така бързо, че се забравиха. Уморен вечер след работа той с досада влизаше в дома си, където тя с радост го чакаше на вратата, усмихваше се, посягаше да го целуне така, както всяка млада булка се радва да целуне съпруга си вечер след работа… Но това дотегна. Миловидното й лице му дотегна, въпросите, разговорите, взаимността… бе научен да живее сам за себе си. Искаше да бъде сам, но не можеше.

След някоя и друга година се родиха децата. Какво да правиш, такива бяха времената – колкото даде Господ – толкова! Плач и мръсни пелени от сутрин до вечер. Не, всъщност от сутрин до сутрин, почти не можеше да спи от тях, въпреки, че грижата за децата бе изцяло на жена му. Той дори не ги взимаше на ръце. Пречели му, ще го изцапат… През нощта не можеше да спи от тях, въпреки, че те бяха в другата стая с майка си. В почивните дни не го свърташе вкъщи, беше му претъпкано, искаше да бъде сам…

Сърдит човек беше той, дори когато пораснаха и започнаха да се учат, той не се сближи с тях, дразнеха го, пречеха му, досаждаха му с въпросите си, грижеше се за тях само в крайна нужда, когато майката бе твърде заета. Не жена му, а майка им. И не неговите, а нейните деца. Той просто искаше да бъде сам и целият свят му беше черен заради това, че не можеше.  Беше мъж и имаше семейство, за което трябваше да се грижи до край.

Къщата се напълни с детски глъч, смях, кавги и бъркотия. Тъжни и весели моменти, празници и делници и над всичко това стоеше неговият вечно сърдит поглед, навъсените вежди и детският страх от него. Защото когато той бе сърдит, всички трябваше да стъпват на пръсти, да не проговарят ни думичка в негово присъствие и да треперят, защото бяха виновни за неговото постоянно лошо настроение. А той просто искаше да бъде сам.

И остана сам. Но освен това до него се промъкна и самотата. Майката на децата намери удобен момент и с право го остави, не виждаше смисъл вече във въображаемата си връзка с господин Никой. Децата, едно по едно, също напуснаха дома и изпълниха заръката си – никога повече да не се връщат там. Обещание, което си бяха давали в тежки моменти на страх и горчивина, на дълго подтискани сълзи, заради този, който искаше да бъде сам.

Чак сега той разбра какво е имал, но го е загубил. Тривиално, нали, и все пак, това беше истината в неговия живот. И каквото и да правеше, той не можеше по никакъв начин да я промени, защото времето не се връща назад така, както и вече потеклите сълзи никога няма да се върнат в окото.

Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато „нейния“ едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше „щастие“ на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.

Важен ли е външният вид?

Имаше един филм, в който някаква доста суетна и повърхностна жена беше посетила някакъв мъдрец. Той разбрал, че след това щяла да ходи при друг мъдрец, негов познат, и й предал една кутийка – да му я даде. Кутийката била изключително красиво украсена с разни фрески, цветенца, завъртулки и т.н. Жената я прибрала грижливо в торбата си и тръгнала напът. После през филма се случвали разни други неща, накрая стигнала до другия мъдрец и му връчила красивата кутийка. Той я отворил пред нея – оказала се празна.

– Не знам какво значи това, може би с този подарък О’Дегошо (първият мъдрец) е имал нещо предвид, но като послание за теб, не за мен…

Зачудила се суетната и повърхностна жена, но като такава, надали се е сетила какво значи изключително красивата, но празна кутийка.

Подобни бяха разсъжденията на Квазимодо, когато Есмералда бе при него. Той имаше едно пукнато глинено гърне, в което си отглеждаше теменужки. Гърнето беше сиво и неврачно, на всичкото отгоре пускаше вода – нали бе пукнато, но цветята непрекъснато цъфтяха. Ако беше някой кристален и здрав съд, теменужките щяха да изгният, защото водата нямаше да може да се отича. Така разсъждаваше недъгавият, но добър по душа Квазимодо. И все пак, сърцето на красивата Есмералда бе здравата заключено и залостено за него.

Някои казват, че по почерка може да се познае за характера на човека. Други твърдят, че стаята, в която живееш, е огледало на душата ти. Ако я държиш разхвърляна и мръсна, вероятността да имаш покой в душата си, е малка.

Дали добрият човек, или поне стараещият се да бъде такъв, ще се стреми да е изряден и добър във всичко? Дали ще харесва реда и чистотата, подредбата на нещата около него? Както би харесал реда и чистотата на душата си?

Дали един порядъчен човек би харесвал да живее в хаос и външният му вид да бъде такъв – немарлив и неугледен?

Тези, които твърдят, че външният вид не е важен, нека се замислят за това, че човекът е едно – „вътрешен“ и „външен“ човек и когато нещо не е наред вътре в него, в сърцето, или душата, или каквото е там – то това обезателно ще се отрази на външния вид, защото и той е част от човека.

Вятърничавата и повърхностна, материална жена се грижи само за повърхностното и материалното – да изглежда максимално добре и привлекателно – на всяка цена. Човек, който се грижи за чистотата и красотата на душата си има маааалко по-различни приоритети. И това му личи.