Tag Archive | изкуство

Защо не рисуваш?

Всички като малки са рисували. Още от предучилищна възраст мама ти е давала празни листи и нещо за драскане – цветни моливи, пастели, флумастери… Помниш ли следите, които си оставял по тапетите с химикалка? Или по тефтера на баща си? Толкова книжки за оцветяване си издраскал. Без да внимаваш да не излизаш от очертанията, без да съобразяваш цветовете, без да мислиш какво е нарисувано… Никой не ти е казвал, че не можеш да оцветяваш и това не те е спирало. Никой не ти е казвал, че само хабиш хартията и материалите. Мама се е радвала, че се занимаваш с нещо. Татко е бил спокоен, защото не си му висял на главата. Ти си бил щастлив. И, интересно, с всяка следваща издраскана книжка, с всеки оцветен лист ти неволно си ставал все по-добър и по-добър. Не си станал Леонардо, но си бил щастлив.

Докато не си пораснал. Тогава и очакванията са се увеличили. Искали са от теб да рисуваш все по-добре, но вече не си имал толкова време. Защото освен това са искали и други, нови неща от теб. Приятното рисуване остава на заден план. Повярвал си, че не можеш да рисуваш. Повярвал си. И си спрял да рисуваш.

Сега си в края на 20-те си, може би на 30 и кусур и последното, за което се сещаш да направиш е да рисуваш. Защо да го правиш – ти не си художник, работата ти не е свързана с това, няма картини да продаваш, я!

Забравил си колко добре си се чувствал пред белия лист, пред твоята нова рисунка. Сега мислиш, че ако не е картина, която би си окачил на стената, то е за боклука.

В най-добрия случай се осмеляваш да вземеш лист сега и да надраскаш нещо. В най-добрия случай. Но плахо и бързо го изтриваш с гумичка. И до тук.

Ние не рисуваме. Големите хора не рисуват. Написах „рисуване“ в гугъл – излизат главно курсове за деца, частни кандидат-студентски уроци или лични галерии на художници. Ние големите хора не рисуваме. Няма любители рисувачи и това ни е проблем, защото рисуването

– подобрява дейността на мозъка

– действа успокояващо, освобождаващо

– развива мисленето и въображението

– освобождава от стреса

– лекува леки форми на депресия

– полезно занимание вечер – вместо компютъра, телевизора

– последното го измисли ти. На листа.

Advertisements

РЕЙ БРЕДБЪРИ

451 по Фаренхайт – както и да е, става. Но „Смъртта е занимание самотно“ определено ме разочарова.

Стигнах до половината, прескочих стотина страници и отидох на края. Много мудно се случва действието. Ако може да се нарече изобщо действие – в началото добре, имаме някаква мистерия, която двама са се наели да разгадаят, но до тук – след това си тъпчем на едно място. Главното геройче се шляе безцелно насам-натам, разчита на някакви случайности, умозаключенията му по случая са на базата на неопределени емоции и предчувствия без никакво обосноваване – за мен лично доста несериозно и повърхностно. В цялата тая работа не виждам никакво покритие, на какво основание малкия стига до някакви изводи? На какво основания детективът му вярва? Сега като се замисля, това е като криминален роман, писан от жена. Уж криминален, но всичко се върти около аромата на цветята в задния двор!

Мудното шляене насам-натам ме издразни. Можеш да разделиш средата на романа на различни откъси и да им размениш местата – няма да се забележи, толкова е еднообразно. Добре че краят беше нормален, след всичкото това четене като гламав ако накрая се окажеше, че главният герой е шизофреник и всичко се случва в главата му, щях много да се ядосам. Е, и в случай че си бях направила труда да я прочета цялата де.

Някой може и да я хареса. Първото, което прочетох на Бредбъри бе „Вино от глухарчета“ – трябваше да спра до тук, защото след това…“Дървото на вси светии“ – не. „Сбогом лято“ – не. „451 по Фаренхайт“ – да речем. „Смъртта е занимание самотно“ – не. Отказах се от „Гробище за лунатици“. Отказвам се от Бредбъри. Ще препрочета „Вино от глухарчета“, за да оправя вкуса си и до тук. Предполагам много се разглезих от дамската проза, но каквото и да е – не ме зарадва Рей, с всичкото ми уважение към литературния ми гений.

https://nerodenapetka.wordpress.com/2010/10/17/%D1%81%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%BC-%D0%BB%D1%8F%D1%82%D0%BE/

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Улицата на мечтите

автор: Адриана Триджиани

издателство: Ера

страници: 357

година: 2010

цена: 14 лв

Аз не разбрах за коя улица ставаше въпрос и какви толкова са тези мечти, ама карай. Така и така започвам с мрънкане – очебодно някой не си е свършил работата, защото е пълно с печатни грешки от недоглеждане. Понякога дори се получава двусмислица, просто е дразнещо.

Както става ясно от гърба на книгата, това е продължението на „Страст, сълзи и лачени обувки“, за която бях писала тук преди време. Когато я бях прочела, нямах търпение да почна следващата, беше интересно да разбера какво ще стане, въпреки че се очакваше – не очаквайте кой знае какви изненади, все пак това е „ежедневен роман“.

Не знам какво да коментирам. Става, харесва ми, беше приятно, само на места малко се дразнех. Просто не мога да приема, че 80-годишните също го правят или че някой толкова лесно прощава изневяра, но както и да е.

Веднъж в живота

автор: Даниел Стийл

издателство: ИК Компас

цена: купих си я на старо

станици: 362

Втората книга на Даниел Стийл, която прочетох. Честно казано, не ми беше особено интересна, някъде по средата ми стана банална. Някаква жена, много известна писателка и любовните й афери с тоя и оня. Уж твърди, че се случва веднъж в живота, ама тя за всеки случай да повтори, потрети и т.н. За губене на време става. Пак постоянно използва израза „дяволски“ и „по дяволите“, поради което стигам до извода, че е характерен за авторката. И все пак, можеше по-умерено да я кара, защото така дразни.  Ако иска да спомене за някой готин мъж, то той непременно ще е „висок, рус, със сини очи“ и ще „гледа топло“.  Сега чета „Радост и болка“, още съм в началото, но пак всички са високи, руси, синеоки. Нищо чудно по-нататък да почнат и те да се гледат топло и да са дяволски не знам си какво. Май се прецаках като си накупих почти 10 нейни романа, дано не са всичките такива като от калъп. До сега са ми все едни еднакви… Този специално е писан 1993, някъде там е писан и „Семеен албум“, както и „Радост и болка“. Мисля, че Бард са преиздали всичките или почти всичките й романи до сега. А тя, Даниел Стийл, продължава да ги бълва на конвейер.  Да е жива и здрава.

Страст, сълзи и лачени обувки на Адриана Триджиани

автор: Адриана Триджиани

издателство: ера

страници: 394

цена: 12лв, но вече я дават с отстъпка

Преди да забравя, книгата има продължение „Улицата на мечтите“ се казва, ако не се лъжа.

Та, искам и аз един Джанлука в живота си.

Както бях писала по-рано, третата книга, в която се разказва от първо лице единствено число, в сегашно време. Странно, сигурно е някаква мода, ще продължа да обръщам внимание на това.

Та, в изданието се срещат някои правописни грешки, недоглеждания, но са малко, тъй че няма какво да се оплаквам. Важното е, че има пълен член. 🙂

Интересното в книгите, които чета от известно време насам е, че през цялото време е интересно.  Наричам ги ежедневни книги. През цялото време се случват някакви не кой знае какви неща, действието се развива плавно, постепенно, предсказуемо и в това е чарът на книгата. А не да е някакъв екшън и да чакаш средата, за да се случи нещо велико и после не знам какво си друго да стане. Не знам дали се изказвам разбираемо. Няма значение, всъщност.

С две думи, книгата ми хареса. Предсказуема, лека и приятна и в същото време описателна. Началото ми се стори тежко с всички тези обяснения и непознати имена на места, марки и т.н. Защо постоянно се описва кой в какво е облечен!?

Алфред понякога ми напомня моя брат, а понякога се чувстват като Памела – не на място в среда, в която съм задължена да стоя.  От началото ми беше ясно, че нищо няма да стане с тоя Роман, не ме кефеше и нещата между тях така предсказуемо се случваха… не се усещаше тръпката, при Джанлука пак не е кой знае какво, поне от страна на Валентина, но той определено повече държи на нея, и може би я обича, за разлика от онзи Роман. Много исках да скъсат, значи. 🙂

Друго, друго, не се сещам друго. Красива книга. Но явно не на всеки се харесва. Преди мен я чете една позната и скоро ми я върна, не й се изкефила. Нищо. Книгата не е любовна, не е и като ония от калъп дето в началото се хваща с някого, ходят, към края има скарване, но после остават заедно, или нещо такова.

А бе, така.

ето продължението – „Улицата на мечтите“

Слугинята на Катрин Стокет

автор: Катрин Стокет

издателство: enthusiast

страници: 480

цена: 18 лв.

Като видях колко е дебела книгата, рекох си, ще ме забавлява цяла седмица. Уви, минах половината на първия ден, а на втория вече я прочетох.  Чудесен дебют на авторката.

Написана просто и много хубаво. Това мога да кажа. Интелигентен, на места забавен, на други сдържан език. Действието се развива умерено за такъв обем на книгата. Малко моменти, в които ти се спира дъха, но и без тях книгата е прекрасна. Лека, ненатоварваща, най-важното – интелигентна. Темата е доста хлъзгава според мен, хубаво впечатление ми направи това, че авторката не се е изкушила да зацапа романа си като задълбае в черната страна на проблема, в насилието, което се е упражнявало върху негрите, върху издевателството и унижаването. Беше ме страх, че ще се натъкна на разни ужасии и гнусотии, но останах приятно изненадана.

Няма да влизам в подробности за сюжета, с две думи става въпрос за начина на живот в началото на 60-те  в малък градец в Мисисипи.  Аз лично обичам да чета за ония времена в Америка.

И, нещо интересно. Белите са считали негрите за мръсни, разнасящи зарази, болести. Смятали ги за глупави, прости, крадци и т.н. Било е забранено да гледат телевизия заедно, да седят на една маса заедно, да ползват една тоалетна, една мивка, една пробна в магазините. Имали отделни болници, училища и други институции, дори гробищата им са отделени.  В същото време белите допускат негърките в домовете си, те се грижели за цялото домакинство, чистели, перяли дрехите им, гладели ги, готвели им! и нещо повече – гледали децата им от пеленачета. Това е голям парадокс, който аз не мога да разбера.

Като се замисля, българинът в общи линии счита циганите а мръсни, въшливи, лъжливи и крадливи. За него циганинът е измамник. Но се съмнявам, че дори ако имаше обичай у нас по-заможните домакинства да имат прислужница, едва ли някой би поверил целия си дом и новороденото си на циганка. А може би се бъркам?

Това е втора съвременна книга, която чета и в която се говори от първо лице, единствено число, в сегашно време. Първата такава книга беше „Ако върнеш времето назад“ на Александра Потър, третата, която чета в момента, е „Страст, сълзи и лачени обувки“ на Адриана Триджиани. Това някаква мода ли е?