Ако върнеш времето назад

автор: Александра Потър

издателство: Кръгозор

страници: 376

цена: 12.90, всъщност аз си я взех на старо

Нещото, което ми се наби на очи и не ми хареса – правописните грешки в текста. Те са по-скоро от недоглеждане, отколкото от неграмотност, но все пак са неприятни и не са една и две.  Няколко недомислени (според мен) неща като примерно това как Ванеса разхожда двете си деца в количка – едното на година и нещо ако не се лъжа и другото – на 3 години. Три годишно дете в количка??? Една приятелка майка заряза количката когато дъщеря й стана на година и половина някъде, а друга приятелка има 3 годишен син, за който е абсурд да го сложиш в количка. По нататък таткото ги взима двете на ръце и те започвам да му гукат (пак по спомен) – да не обсъждаме това как ще вземеш едно три годишно дете, което е вече с килца, заедно с друго, което малко по-голямо от бебе, едновременно!

Както и да е, и аз до преди да се запозная с тези две познати майки, си нямах идея кое кога се случва, та, да предположим, че в Англия нещата са по-различни.

Някъде в началото ми се стори че прочетох, че главната героиня е на прага на 31-вия си рожден ден. Няколко страници по-късно се оказа, че е на прага на 32-рия. Или е нещо недоправено в превода, или Сашето нещо… Както и да е.

В първите 100 и няколко страници не се случва нищо кой знае колко значимо, някак си… очаквах още в началото да се впусне в машината на времето и през цялата книга да има „яко екшън“ – в смисъл – да изживява пълноценно времето в миналото, а не просто да стои като приятелка параван на 21-годишната Лоти, без дори да й намекне коя е. Като сюжет, това би могло толкова много да се обогати! Какво щеше да стане, ако отидеше назад във времето с дневника си? Ако беше взела стария Оливър със себе си в колата, ако беше закарала малката Лоти в бъдещето… някак си… де да знам. Идеята предлага много богати възможности за развитие на сюжета, би могло да стане толкова оплетено и забавно… какво щеше да стане, ако Лоти намереше изгубения часовник на Шарлот в стаята си? Това можеше да е повратен момент! Какво щеше да стане, ако Шарлот си спомнеше, че преди 10 години наистина е имала приятелка Шарлот на 32? Какво щеше да стане, ако Лоти, Шарлот и бабата от пейката, се бяха събрали?

Тия работи с времето напред-назад ми напомнят за „Отново и отново“ на Крифърд Саймък (мисля, че той беше, чела съм го отдавна). Там имаше една подобна идея. Нещата се случваха отново и отново, и отново, и отново…

Та, това, което искам да кажа е, че според мен авторката не е разгърнала целия потенциал на творението си. Какво, страхувала се е, че няма да се справи, не са й минали през ума тези въпроси, които аз зададох, не е искала да се задълбава? „Отново и отново“ е фантастика, а „Ако върнеш времето назад“ има претенциите да бъде чиклит. Това е обяснението. Дамите, които четат чиклит, нямат нужда от фантастика. Ако имаха нужда от такова задълбаване, щяха да четат фантастика. Все още не е измислен жанрът sci-chick. Хах, научна мацка!

Добре, стига критика – сега сериозно – прочетох го за 2 дни. Много ми хареса. Много свежо, много леко, много оптимистично. За пръв път чета книга, в която действието се развива в момента, в който героинята говори. През цялото време. В първо лице единствено число, всичко става сега. Умело, оригинално, красиво. И Шарлот ми хареса. И двете – малката и голямата. От всяка като вземем по малко…

Много ми хареса краят, личното „обръщение“ на авторката към читателите. Тя не се крие, тя не е просто автор, тя е съветник, който не се свени да говори от свое име на края и не някакви благодарности на Иван и Драган, а съвети лично към теб, който четеш. Това много ми хареса, наистина. И ме замисли. Наистина ще си взема късите поли, които погребах в гардероба за други времена.

Семеен албум

автор: Даниел Стийл

издателство: Бард

страници: 460

цена: 12 лв

Богатство, разточителен живот, Холивуд, хомосексуализъм, наркотици, секта, безразборен секс, изневяра, алкохолизъм, бременност, аборт, завист, педофилия, бягство от дома, война, смърт… това са гадостите, които срещнах в книгата с безобидното име „Семеен албум“. Нещо, което най-много ме отврати беше хомосексуалните връзки на един от синовете. Тук прескачах абзаци, не мога да разбера защо толкова трябваше да ни го навира в очите това и толкова внимание да му отделя. Ляк.

Главната героиня – Фей Прайс, по спомен. Уж трябва да е добра, но аз с моето негативно мислене се подразних от безразличието й към собствените й деца – затваря си очите пред сексуалните проблеми на сина си, вместо да помогне (хомото се лекува!), затваря си очите пред предизвикателното поведение на невръстната й дъщеря, чийто външен вид не крещи, а не знам какво „Аз съм евтина проститутка, възползвайте се!“, затваря си очите пред проблемите на най-малката й дъщеря, която очевидно има нужда от нея, затваря си очите пред изневерите на съпруга си, пред проблема му с алкохола… За нея най-важното е кариерата, парите, филмите, защото им отделя всичкото си време. Всичкото си време. Ножът трябва да опре до кокала, за да се сети за другите. Уж работи за децата си, но всъщност го прави за себе си и не би могла да живее иначе. Както и да е, изкарах всичко отрицателно, което ме подразни в книгата и излезе, че е била отвратителна.

Да, горе долу след като минах отвратителните хомо сцени и едно от момчетата умря (Опс, имаше ли някой намерение да чете тази книга?), стана по-прилична и интересна. С тези някой забележки не съжалявам чак толкова много, че я прочетох. За два дни.

Иначе книгата е писана през 1993-1994, не помня кога точно, и е преиздадена 1 път, ако не се лъжа. Това е първата книга, която чета на Стийл.

Между другото преди дори не знаех Даниел Стийл мъж или жена е. Ха!

После почнах „Веднъж в живота“, която също е писана през онова време. Няколко неща, които ги има и в двете книги – пожар, при който някой там умира, главната героиня – жената – е много известна. Много често се използва думата „дяволски“, която за мен е изключително непрятна поради обясними причини. Защо трябва да се казва „дяволски добре“, или „дяволски красив“ и т.н., вместо много добре, или супер красив… А, да, и в двете книги най-готините мъже (според писателката и героините, разбира се) са високи, мускулести, руси и с „дяволски сини очи“.   Е, аз съм на друго мнение, но все пак това е ДС!

Книгата за мен е…

Не помня какво точно четох, но действието се развиваше в студена мразовита нощ, зима, виелици, сняг… помня че като прочетох разказа или там каквото беше и вдигнах глава се изненадах, че е ден и навън е слънчево лято, така се бях вживяла в това, което прочетох!

Друг случай – „Престъпление и наказание“, Достоевски, чета сцена на семеен скандал, жената вика като обезумяла, някой друг й отвръща, страшна виканица, като приключвам с главата осъзнавам, че в стаята е гробна тишина. Имах чувството, че до сега е имало караници тук, или в съседната стая.

Книгата за мен е врата към друг свят. Колко изтъркано, но, да, врата е. Когато прекарам по-дълго време с някоя книга чувствам, че съм лична приятелка с героите, не си ги представям визуално, не знам кой как изглежда, но и нямам нужда.

Книгата за мен е като най-добрата приятелка.

Бягство от реалността.

Не искам да чета книги, за които се казва: „Това е действителността“. Не искам да виждам грозната действителност в книгите, не искам да чета за насилие, убийства, измами, кражби, престъпления, алчност… защо трябва да чета за помията!

Г*вната са част от действителността, аз не познавам седалище, което да не изпуска газове, но това не значи, че трябва да гледаме филми с г*вна и газове, нито да четем книги, нито да говорим за това. Защо трябва да вкарваме в живота си умишлено и допълнително това!

Обичам цветните корици, картинките по тях, обичам дебелите книги, многото страници, допира с тях. Обичам когато започна да чета някоя книги, да я подвържа преди това. Въпреки че обичам да гледам кориците, обичам и да подвързвам книгата. Винаги по един и същи  начин – имам стара хартия от чертежи и я оцветявам в розово – всичките ми подвързии са розови. Обичам розовото.

Обичам и разделителите за книги. Използвам опаковки от бонбони, стари хартийки, които също оцветявам в розово…

Обичам да чета в автобуса, в леглото, чувствам се толкова уютно. Нямам търпение да се стопли времето и да изляза да чета навън, в градината.

Когато чета книга, нямам нужда от компютър, нямам нужда от сериалите, които преди ме разтушваха, нямам нужда да гледам филми… не съм гледала от не знам колко време, защото имам книгата. Тя е много по-богата от филма. В нея има музика, има мирис, има вкус, има цвят! И аз участвам във всичко това, аз съм част от него, доката във филма съм просто ззрител, пасивен наблюдател…

Когато става много интересно и напрегнато, прикривам с ръка или разделителя редовете под този, на който съм в момента, за да не се изкушавам да прескоча някой ред от вълнение.

Имам си тефтерче, в което записвам всяка нова книга, която съм си взела, записвам името и автора. Искам да знам какви книги имам. Имам и друго тефтерче, в което пак записвам книгите, които имам, но по азбучен ред на авторите, така знам колко и кои книги имам на Даниел Стийл, примерно.

Имам трето тефтерче, което е хронологично – в него записвам прочетените книги с дата когато съм ги прочела. Така знам миналата година колко книги съм прочела, в кои месеци съм била най-активна и какво съм чела повече – чиклит, стари автори, поезия, или православна.

Имам тематичен график, според когото всяка седмица чета книги от различен жанр, примерно тази седмица чета съвременна литература, другата ще чета православна, после някаква здравна, или чиклит, или някаква класика… този график спазвам от 5 години, списъците ги водя от 5 години и ми е такава радост!

Имам една чашка, в която държа разделителите си. Като прочета някоя книга, оставам разделителя там. Като започна друга – взимам разделител от там. Те са много и различни.

Много държа на положителното съдържание в книгата. Първо прочитам задната корица и преценявам става ли за мен или не. Не чета книги, които имат на задната си корица следните думички и подобни на тях: изневяра, убийство, престъпление, интриги, лъжи, завист, алчност, много секс – разкрепостени истории, тайни, мистерии, крими, трилър, ужаси…

Какво ли чета всъщност?

Правда и кривда

Ето ме пак на линия. Ще започна новата година с един роман стар почти колкото майка ми. Не че тя е от палеозоя, но литературата остарява доста по-бързо от нея.

Един прекрасен ден както се прибирах от университета, видях на тротоара пред една кооперация един човек, който си беше изнесъл разни нещица – няколко калъфи за телефони, рисунки, които обаче не щя да ми продаде, и тази книга. Взех я за левче. Трябваше да минат две години, докато  й обърна внимание. На края дори се колебах заслужава ли си да я чета, от 1963, руска… значи яко соц пропаганда, рекох си.

И все пак й дадох шанс. Определено не съм живяла съзнателно преди 1989 и не знам какво-що е било, но тази книга ми хареса.

 

Правда и кривда

автор: Михайло Стелмах

страници: 475

издателство: Народна култура, 1963

 

Действието, до колкото разбрах, се развива в едно село през 1945 – краят на втората световна. Един юнак се прибира при майка си ни жив, ни мъртъв, после става председател на колхоза като измества лошите, бори се с кривдата заедно с редица други другари, страда и се веселее с простите селяни, сее и вършее, не спи спокойно, защото за конете няма сено, построява на всички хора от селото къщи, докато той живее в землянка и така.

Хареса ми селската атмосфера, природните картини, животът… напомни ми на разказите на Елин Пелин. Обичам романи и разкази от едно време, в които действието се развива изцяло в селото.

На няколко места успя да ме разплаче, дори и комунистическа, тази книга е Човешка, видях го. Имаше толкова красиви моменти, тъжни и весели. Срещите на майки със синовете си, бащи с дъщерите си… А бе красива книга беше, като изключим задължителните политически истории вътре, разни доноснически работи, интриги и съревнования между тоя и оня… идеологически плеяди и разни такива, които за мен бяха особено интересни от историческа гледна точка.

Както и да е, тези отклонения бяха умерено вкарани, в момента, в който ми дотягаха, те свършваха. 🙂

Който следи блога знае, че не обичам да оценявам чуждия труд с някакъв бал, тъй че просто ще кажа, че не съжалявам че я прочетох, беше нещо ново и интересно за мен.

Кош за списания

Ясно е, че идеята не е кой знае какво, но от опит видях колко е удобен и практичен този начин за съхранение на списания. Според мен списанията не трябва да се редят на рафт като книги, или едно върху друго, а да са така сложени, че без особени усилия и гимнастики да имаш достъп до повече броеве. За това и измислих този изключително лесен и практичен кош.

Работата е тая – срязваш едно 10-литрово шише от минерална вода където искаш, зависи от размера на списанията, които ще държиш. Най-лесно се реже с ножица. След това палиш свещ и леко обгаряш срязания ръб, за да омекне и да не дращи при допир.

Готово! Тук вече можеш спокойно да развихриш фантазията си. Ако искаш боядисай коша с някакви бои, облепи го с цветя, направи му дръжка, навий конопено въже или прежда, сложи му панделка… какво искаш му прави. Аз на този етап го оставих така, пък като ми хрумне нещо, ще действам.

кош за списания

 

 

къде ми е cotkopolitan?
Къде ми е cotkopolitan?

 

По-щастливите хора – на изкуството

Преди време един мой познат бе казал, че хората на изкуството са по-щастливи от другите. Аз не го разбрах. Сега вече и аз казвам – хората на изкуството определено са по-щастливи от другите, защото работят с ръцете си и виждат плода на труда си.

Има голямо значение дали работиш като счетоводител, или  шивач, примерно. Да, единият ще взима повече пара от другия, но има и нещо друго. Малко или много, в човека е заложено да твори. Винаги го е имало този стремеж да създава нещо ново, особено жената е творец!

Удовлетворението от добре свършената работа е по-голямо, когато ти визуално и сетивно виждаш плода на труда си – я дреха, я бродерия, рисунка, гозба, кошница или каквато и да е материална вещ, която преди да започнеш работа не я е имало, или е била в суров вид. Тогава ти можеш да се наречеш творец, ти претворяваш нещата – днес от едно глупаво списание си оплетох умна подложка за чаша. И след много потене, прехапване на езика и цъкане, аз пипнах, помирисах, чух и видях плода на труда си. Това ме удовлетвори. Не съм толкова удовлетворена когато чертая на компютъра, защото нещата тук са виртуални, не са реални.

Тия дето са чертали на ръка знаят колко по-хубав е един чертеж, направен на ръка, с линеала и рапидографа. Да, кръстът ти се е схванал, очите те болят и т.н., но чертежът ти има характер, колкото и да се стараеш да го направиш като от калъп, той ще е уникален. А колкото и да се опитваш да направиш чертежа уникален на компютъра, накрая плотерът ще го изкара от калъпа.

Сигурна съм, че всеки, който е изпитал това, за което говоря в живота си, ще се съгласи с мен – ръчният труд с видимите, реалните, осезаемите резултати, е много по-плодоносен, пълноценен, полезен за теб като личност ако щеш, отколкото „интелектуалния“ труд пред компютъра.

Не случайно в днешно време все повече хора се връщат назад към домашно приготвената храна – не само защото е по-полезна, събира семейството и прочие, а защото човекът, особено жената, има вътрешната потребност да твори, да изрази себе си. Когато дадеш воля на тази потребност – ти обезателно ще си по-щастлив.

Всички сме се родили с две леви ръце, но нали и те са ръце!

Скоро ще почна да показвам разни мои произведения на труда по-различни от рисунките и писаниците.

Сбогом, лято

автор: Рей Бредбъри

станици: 176

издателство: Бард

цена: 9.99

 

„Сбогом, лято“ е продължението на великолепната „Вино от глухарчета“ писана ок. 50 години преди излизането на бял свят на „Сбогом, лято“. Тук е мястото да спомена, че „Вино от глухарчета“ е една, от най-красивите книги, които някога съм чела. Толкова богат и красноречив език не съм срещала в художествената литература. Очакваше се „Сбогом лято“ да не е същата. И не е същата, но е хубаво различна. Има своята красота, въпреки, че не е като първата книга. Има някои моменти в нея, които ме изумиха, особено накрая… никога не съм чела по-изненадващ край, сериозно! Няма да кажа за какво става въпрос, но такова сравнение и такова някак си непринудено и невинно описание на неща, които някак си не изглеждат такива… просто бях зашеметена.

Това е от книгите, които трябва да се прочетат. Но не задължително. Лека, приятна, чете се за един ден.

Забележката ми е подобна на тази на изданието на Листопад – ами тази книга няма как да е 176 страници! Толкова голям шрифт за размера на страниците, такова разстояние между редовете и главите, просто, спокойно мога да кажа, че книгата е 100 страници, но явно на издателите им се е сторила твърде малка, за да им сложат някаква по-така цена, пък и по-така външен вид (към когото всъщност нямам забележки – от оформлението на корицата се усеща уважение и към книгата, и към автора като че ли, просто така ми се струва де). Но това определено не е 176 страници, не знам каква е тази нова мода да се оставят толкова празни, бели страници!

Като бях малка и виждах така по книгите цели бели страници, я в началото, я в края, и си мислех, че са оставени за рисуване.