Tag Archive | личностно развитие

Защо не рисуваш?

Всички като малки са рисували. Още от предучилищна възраст мама ти е давала празни листи и нещо за драскане – цветни моливи, пастели, флумастери… Помниш ли следите, които си оставял по тапетите с химикалка? Или по тефтера на баща си? Толкова книжки за оцветяване си издраскал. Без да внимаваш да не излизаш от очертанията, без да съобразяваш цветовете, без да мислиш какво е нарисувано… Никой не ти е казвал, че не можеш да оцветяваш и това не те е спирало. Никой не ти е казвал, че само хабиш хартията и материалите. Мама се е радвала, че се занимаваш с нещо. Татко е бил спокоен, защото не си му висял на главата. Ти си бил щастлив. И, интересно, с всяка следваща издраскана книжка, с всеки оцветен лист ти неволно си ставал все по-добър и по-добър. Не си станал Леонардо, но си бил щастлив.

Докато не си пораснал. Тогава и очакванията са се увеличили. Искали са от теб да рисуваш все по-добре, но вече не си имал толкова време. Защото освен това са искали и други, нови неща от теб. Приятното рисуване остава на заден план. Повярвал си, че не можеш да рисуваш. Повярвал си. И си спрял да рисуваш.

Сега си в края на 20-те си, може би на 30 и кусур и последното, за което се сещаш да направиш е да рисуваш. Защо да го правиш – ти не си художник, работата ти не е свързана с това, няма картини да продаваш, я!

Забравил си колко добре си се чувствал пред белия лист, пред твоята нова рисунка. Сега мислиш, че ако не е картина, която би си окачил на стената, то е за боклука.

В най-добрия случай се осмеляваш да вземеш лист сега и да надраскаш нещо. В най-добрия случай. Но плахо и бързо го изтриваш с гумичка. И до тук.

Ние не рисуваме. Големите хора не рисуват. Написах „рисуване“ в гугъл – излизат главно курсове за деца, частни кандидат-студентски уроци или лични галерии на художници. Ние големите хора не рисуваме. Няма любители рисувачи и това ни е проблем, защото рисуването

– подобрява дейността на мозъка

– действа успокояващо, освобождаващо

– развива мисленето и въображението

– освобождава от стреса

– лекува леки форми на депресия

– полезно занимание вечер – вместо компютъра, телевизора

– последното го измисли ти. На листа.

Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Ако върнеш времето назад

автор: Александра Потър

издателство: Кръгозор

страници: 376

цена: 12.90, всъщност аз си я взех на старо

Нещото, което ми се наби на очи и не ми хареса – правописните грешки в текста. Те са по-скоро от недоглеждане, отколкото от неграмотност, но все пак са неприятни и не са една и две.  Няколко недомислени (според мен) неща като примерно това как Ванеса разхожда двете си деца в количка – едното на година и нещо ако не се лъжа и другото – на 3 години. Три годишно дете в количка??? Една приятелка майка заряза количката когато дъщеря й стана на година и половина някъде, а друга приятелка има 3 годишен син, за който е абсурд да го сложиш в количка. По нататък таткото ги взима двете на ръце и те започвам да му гукат (пак по спомен) – да не обсъждаме това как ще вземеш едно три годишно дете, което е вече с килца, заедно с друго, което малко по-голямо от бебе, едновременно!

Както и да е, и аз до преди да се запозная с тези две познати майки, си нямах идея кое кога се случва, та, да предположим, че в Англия нещата са по-различни.

Някъде в началото ми се стори че прочетох, че главната героиня е на прага на 31-вия си рожден ден. Няколко страници по-късно се оказа, че е на прага на 32-рия. Или е нещо недоправено в превода, или Сашето нещо… Както и да е.

В първите 100 и няколко страници не се случва нищо кой знае колко значимо, някак си… очаквах още в началото да се впусне в машината на времето и през цялата книга да има „яко екшън“ – в смисъл – да изживява пълноценно времето в миналото, а не просто да стои като приятелка параван на 21-годишната Лоти, без дори да й намекне коя е. Като сюжет, това би могло толкова много да се обогати! Какво щеше да стане, ако отидеше назад във времето с дневника си? Ако беше взела стария Оливър със себе си в колата, ако беше закарала малката Лоти в бъдещето… някак си… де да знам. Идеята предлага много богати възможности за развитие на сюжета, би могло да стане толкова оплетено и забавно… какво щеше да стане, ако Лоти намереше изгубения часовник на Шарлот в стаята си? Това можеше да е повратен момент! Какво щеше да стане, ако Шарлот си спомнеше, че преди 10 години наистина е имала приятелка Шарлот на 32? Какво щеше да стане, ако Лоти, Шарлот и бабата от пейката, се бяха събрали?

Тия работи с времето напред-назад ми напомнят за „Отново и отново“ на Крифърд Саймък (мисля, че той беше, чела съм го отдавна). Там имаше една подобна идея. Нещата се случваха отново и отново, и отново, и отново…

Та, това, което искам да кажа е, че според мен авторката не е разгърнала целия потенциал на творението си. Какво, страхувала се е, че няма да се справи, не са й минали през ума тези въпроси, които аз зададох, не е искала да се задълбава? „Отново и отново“ е фантастика, а „Ако върнеш времето назад“ има претенциите да бъде чиклит. Това е обяснението. Дамите, които четат чиклит, нямат нужда от фантастика. Ако имаха нужда от такова задълбаване, щяха да четат фантастика. Все още не е измислен жанрът sci-chick. Хах, научна мацка!

Добре, стига критика – сега сериозно – прочетох го за 2 дни. Много ми хареса. Много свежо, много леко, много оптимистично. За пръв път чета книга, в която действието се развива в момента, в който героинята говори. През цялото време. В първо лице единствено число, всичко става сега. Умело, оригинално, красиво. И Шарлот ми хареса. И двете – малката и голямата. От всяка като вземем по малко…

Много ми хареса краят, личното „обръщение“ на авторката към читателите. Тя не се крие, тя не е просто автор, тя е съветник, който не се свени да говори от свое име на края и не някакви благодарности на Иван и Драган, а съвети лично към теб, който четеш. Това много ми хареса, наистина. И ме замисли. Наистина ще си взема късите поли, които погребах в гардероба за други времена.

Книгата за мен е…

Не помня какво точно четох, но действието се развиваше в студена мразовита нощ, зима, виелици, сняг… помня че като прочетох разказа или там каквото беше и вдигнах глава се изненадах, че е ден и навън е слънчево лято, така се бях вживяла в това, което прочетох!

Друг случай – „Престъпление и наказание“, Достоевски, чета сцена на семеен скандал, жената вика като обезумяла, някой друг й отвръща, страшна виканица, като приключвам с главата осъзнавам, че в стаята е гробна тишина. Имах чувството, че до сега е имало караници тук, или в съседната стая.

Книгата за мен е врата към друг свят. Колко изтъркано, но, да, врата е. Когато прекарам по-дълго време с някоя книга чувствам, че съм лична приятелка с героите, не си ги представям визуално, не знам кой как изглежда, но и нямам нужда.

Книгата за мен е като най-добрата приятелка.

Бягство от реалността.

Не искам да чета книги, за които се казва: „Това е действителността“. Не искам да виждам грозната действителност в книгите, не искам да чета за насилие, убийства, измами, кражби, престъпления, алчност… защо трябва да чета за помията!

Г*вната са част от действителността, аз не познавам седалище, което да не изпуска газове, но това не значи, че трябва да гледаме филми с г*вна и газове, нито да четем книги, нито да говорим за това. Защо трябва да вкарваме в живота си умишлено и допълнително това!

Обичам цветните корици, картинките по тях, обичам дебелите книги, многото страници, допира с тях. Обичам когато започна да чета някоя книги, да я подвържа преди това. Въпреки че обичам да гледам кориците, обичам и да подвързвам книгата. Винаги по един и същи  начин – имам стара хартия от чертежи и я оцветявам в розово – всичките ми подвързии са розови. Обичам розовото.

Обичам и разделителите за книги. Използвам опаковки от бонбони, стари хартийки, които също оцветявам в розово…

Обичам да чета в автобуса, в леглото, чувствам се толкова уютно. Нямам търпение да се стопли времето и да изляза да чета навън, в градината.

Когато чета книга, нямам нужда от компютър, нямам нужда от сериалите, които преди ме разтушваха, нямам нужда да гледам филми… не съм гледала от не знам колко време, защото имам книгата. Тя е много по-богата от филма. В нея има музика, има мирис, има вкус, има цвят! И аз участвам във всичко това, аз съм част от него, доката във филма съм просто ззрител, пасивен наблюдател…

Когато става много интересно и напрегнато, прикривам с ръка или разделителя редовете под този, на който съм в момента, за да не се изкушавам да прескоча някой ред от вълнение.

Имам си тефтерче, в което записвам всяка нова книга, която съм си взела, записвам името и автора. Искам да знам какви книги имам. Имам и друго тефтерче, в което пак записвам книгите, които имам, но по азбучен ред на авторите, така знам колко и кои книги имам на Даниел Стийл, примерно.

Имам трето тефтерче, което е хронологично – в него записвам прочетените книги с дата когато съм ги прочела. Така знам миналата година колко книги съм прочела, в кои месеци съм била най-активна и какво съм чела повече – чиклит, стари автори, поезия, или православна.

Имам тематичен график, според когото всяка седмица чета книги от различен жанр, примерно тази седмица чета съвременна литература, другата ще чета православна, после някаква здравна, или чиклит, или някаква класика… този график спазвам от 5 години, списъците ги водя от 5 години и ми е такава радост!

Имам една чашка, в която държа разделителите си. Като прочета някоя книга, оставам разделителя там. Като започна друга – взимам разделител от там. Те са много и различни.

Много държа на положителното съдържание в книгата. Първо прочитам задната корица и преценявам става ли за мен или не. Не чета книги, които имат на задната си корица следните думички и подобни на тях: изневяра, убийство, престъпление, интриги, лъжи, завист, алчност, много секс – разкрепостени истории, тайни, мистерии, крими, трилър, ужаси…

Какво ли чета всъщност?

По-щастливите хора – на изкуството

Преди време един мой познат бе казал, че хората на изкуството са по-щастливи от другите. Аз не го разбрах. Сега вече и аз казвам – хората на изкуството определено са по-щастливи от другите, защото работят с ръцете си и виждат плода на труда си.

Има голямо значение дали работиш като счетоводител, или  шивач, примерно. Да, единият ще взима повече пара от другия, но има и нещо друго. Малко или много, в човека е заложено да твори. Винаги го е имало този стремеж да създава нещо ново, особено жената е творец!

Удовлетворението от добре свършената работа е по-голямо, когато ти визуално и сетивно виждаш плода на труда си – я дреха, я бродерия, рисунка, гозба, кошница или каквато и да е материална вещ, която преди да започнеш работа не я е имало, или е била в суров вид. Тогава ти можеш да се наречеш творец, ти претворяваш нещата – днес от едно глупаво списание си оплетох умна подложка за чаша. И след много потене, прехапване на езика и цъкане, аз пипнах, помирисах, чух и видях плода на труда си. Това ме удовлетвори. Не съм толкова удовлетворена когато чертая на компютъра, защото нещата тук са виртуални, не са реални.

Тия дето са чертали на ръка знаят колко по-хубав е един чертеж, направен на ръка, с линеала и рапидографа. Да, кръстът ти се е схванал, очите те болят и т.н., но чертежът ти има характер, колкото и да се стараеш да го направиш като от калъп, той ще е уникален. А колкото и да се опитваш да направиш чертежа уникален на компютъра, накрая плотерът ще го изкара от калъпа.

Сигурна съм, че всеки, който е изпитал това, за което говоря в живота си, ще се съгласи с мен – ръчният труд с видимите, реалните, осезаемите резултати, е много по-плодоносен, пълноценен, полезен за теб като личност ако щеш, отколкото „интелектуалния“ труд пред компютъра.

Не случайно в днешно време все повече хора се връщат назад към домашно приготвената храна – не само защото е по-полезна, събира семейството и прочие, а защото човекът, особено жената, има вътрешната потребност да твори, да изрази себе си. Когато дадеш воля на тази потребност – ти обезателно ще си по-щастлив.

Всички сме се родили с две леви ръце, но нали и те са ръце!

Скоро ще почна да показвам разни мои произведения на труда по-различни от рисунките и писаниците.

Не ти вярвам, че нямаш време!

Всички казват: Нямам време. Колко обичам да правя това и онова, а нямам време за нищо!

Какво значи да нямаш време, и какво – да имаш. Времето не е на зърна, че да го събереш в джоба и да се изсипе от дупката, не е и на пари, за да го преброиш, времето просто си тече, ние нямаме власт над времето – не можем да го спрем, не можем да го забързаме, не можем да го видим, нито да го пипнем. Можем да видим и усетим само въздействието на времето върху материалните предмети и все пак – то е неподвластно на нас.

И когато ми казваш колко много обичаш да четеш, но нямаш време, аз ще приема, че не обичаш толкова много да четеш, колкото да гледаш телевизия и да тъпееш в нета.

Денят се състои от 24 часа. 8 часа спим, 8 часа работим и ни остават още едни 8 часа, които наистина се изсипват от дупката на джоба, но не знаем как. Може би в пътуване, пазаруване, домакинстване, семействане, мързелуване… само не и в правене на нещата, които обичаме защото, видиш ли, нямаме време!

Време винаги има, въпросът е как предпочитаме да го изкараме. Не можеш да ме убедиш, че ти е тъпа телевизията и много обичаш да четеш книги, но вечер след телевизията нямаш време за четене. Ти просто обичаш повече да гледаш телевизия, отколкото да четеш. Колкото и кофти да ти звучи.

Има една книга на Нийл Фиоре „Навикът да действаш СЕГА!“, която би била много полезна за тези, които все нямат време и за тези, които пък не могат да се накарат да си свършат работата, а само я отлагат. Много хубава и полезна книжка, малко по-късно ще пиша за нея.

А ти „намери време“ да правиш това, което наистина искаш да правиш.

 

Преди 5 години аз бях съвсем наясно с това какво обичам да правя и даже се гордеех с това, че имам разностранни интереси, за разлика от моите връстници, които знаеха да ходят само по кафета и дискотеки.  Живеех си аз с тази мисъл, като в същото време не се занимавах с хобитата си, защото нямах време. За летните ваканции си правех огромни списъци с това как да си прекарам най-пълноценно лятото и в същото време да си почина, но нищо от тези неща не изпълнявах, а в същото време твърдях пред себе си, че обичам да ги правя. И така в един момент аз осъзнах, че нищо от това, което преди ми е носило радост, или поне така съм си мислила, всъщност не ми носи, защото като дойде времето, в което мога да правя тези толкова бленувани неща, аз просто не исках да ги правя. И се изплаших – осъзнах, че не съм нищо по-различно от тези мои безделни връстници, даже съм по-зле, защото те поне не се мислеха за нещо повече.

И какво направих – взех се в ръце, колкото и странно да звучи, след много зор и терзания изясних си какво наистина обичам и искам да правя и… започнах да го правя!

 

Различното при мен е, че не работя, а ученето ми е доста олекотено, тъй че нямам почти никакво времево ограничение, за да се развивам.

Колко е хубаво да няма нужда да работиш! Страх ме е да си помисля, че след по-малко от 2 години ще трябва и аз да се впусна в робската въртележка, която я въртите всички вие…

 

Хм, за какво го написах всичко това?

 

Простите истини на сърцето

автор: светител Теофан Затворник

издава: Света Гора, Атон, славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“

стр.: 430

цена: 16лв

Всъщност, безценна. „Простите истини на сърцето“ като втори том от творенията на руския епископ Теофан Затворник събира в себе си негови слова и проповеди за пътя към спасението на душата. Книгата е разделена на няколко части:

1. Три слова за носенето на кръста – в която се обяснява какви видове кръстове има, как и защо трябва да ги носим и какъв е смисълът от това.

2. Четири слова за молитвата – изключително полезна част за тези, които истински искат да достигнат до пълноценното общение с Бога чрез молитвата, за това как да се молим правилно, как да поддържаме молитвения огън в сърцата си и какво да направим, за да бъде чута молитвата ни.

3. За съвършеното обръщане от съблазните на света и греха към Бога – как да живеем в този свят и от какво да се пазим, какво да правим, за да не попаднем в мрежата на лукавия, а да се спасим.

4. Пет поучения за пътя към спасението – като продължение на предишната част  – тук подробно се изяснява какво точно трябва да сторим, за да наследим живот вечен.

5. Вътрешният живот – да, както външен – на делата и думите, така имаме и вътрешен живот, който много често е много по-важен от външния, защото от пълно сърце говорят устата. Тук се говори за борбата със страстите, за движенията на сърцето и как да ги разпознаваме.

6. Напомняне на всечестните монахини за това, какво изисква от тях монашеството – въпреки, че този дял е предназначен по-скоро за монасите и монахините, надали би навредило на мирянина да научи повече за монашеския живот. Добре е, когато мирянин наподобява монах в делата и сърцето си, не е добре, когато монахът наподобява мирянин.

7. Четири беседи за изясняване на книгата „Пастир“ на свети Ерм – изключително интересна и полезна част от книгата, особено за тези, които не са запознати с „Пастир“. Особено внимание трябва да се обърне на съветите, които дава Ангелът пазител на св. Ерм за спасението си.