Tag Archive | поезия

Перущенска черква

Те имат само този зид. Оттатък

зад тежките дувари е аскерът.

И пътят до смъртта е много кратък –

със писък лют куршумите го мерят.

Те имат само чест. А там, на двора

безчестие и гавра ги очакват.

Какво да правят те? Стотици хора

без капчица вода… Деца проплакват.

Те имат само смърт! Смъртта им може

да е безчестна –

или да е честна!

Те са мъже. Ах, помогни им, Боже! –

Поне дечицата да свършват лесно…

И който иска честен да остане,

готов е даже пред смъртта да мине –

прекръства се и взема ятагана!

С децата си без гавра да загине.

О, сине мъничък! След сто години

стоим със теб във черквата свещена.

Ръчицата ти топла с нежни вени

тупти във моята ръка студена.

Каква съдба. Каква печална слава.

И колко хора вятърът отвея.

Ала сърцето както тях тогава

прорязва ме със колапс ненадеен.

Дали и аз във бялата ти шия,

обезумял и със очи несвестни,

ще мога твърдо ножа да забия,

ако потрябва да загинем честни?

1976

Андрей Германов

Advertisements

Душа незащитена

Приказка за одъра

Беше то веднъж през пролетта.

Той я грабна като вълк от брода,

стори я жена, а сутринта

сам скова от груби талпи одър.

Всичко помни одърът – по здрач

как си лягаха с любов голяма,

как внезапен тънък плач

проеча над златната му слама.

Взе мъжът ръбатата тесла,

одъра със нови талпи стегна

и жената меко го постла –

малкият да има где да легне.

Одърът започна да расте –

силна беше младата невяста.

Всяка пролет писваше дете,

искаше да му направят място.

Местеха се другите полек

настрани по меката му слама,

за да може новият човек

да лежи до пазвата на мама…

Сетне той престана да расте,

позатихна, взе да опустява –

всяка есен някое дете

от гнездото нейде полетява.

И остана одърът широк,

празен като шепата, която

седем гургулици на възбог

пуснала е в синевата.

1958

Най-добрият човек

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука –
на юмруци не бе скъп  –
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
– Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно –
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

У дома – Андрей Германов

Дойдох си капнал, седнах в къта,

така обичан отпреди.

И мама, старата, зашъта,

в джезве ракия подслади,

пред мене в стоплената соба

търкулна кръглата софра

и замириса сладко боба,

самуна с розова кора.

На въглените за минута

чух наденица да цвърчи,

дъхът на чушчицата люта

опари моите очи…

И тате шарената купа

надигна – посивял, суров…

Сърцето ми така затупа

пред тая хубава любов,

пред къщицата ниска, стара,

със дъх на чубрица и мед!

Тук всяка дума е подарък,

след труд за радост има ред,

тук подир всякоя разлъка

сърцето мълчешком боли

и вески труд, и всяка мъка,

и всяка обич се дели…

И топлите очи на мама

съгряха моето сърце,

тъй както хубавият пламък –

измръзналите ми ръце.

1957

Отворен кръг

Последните неща

Най-сладка е последната цигара –

пази си я за мъката най-тежка!

Най-вярна е последната ти вяра –

за най-накрай я дръж, след всички грешки!

Най-мъдра е последната ти дума –

спести я, за преди смърт е потребна:

последният от всичките куршуми –

за враг ще трябва. Или пък за тебе.

Когато съди грозното в човека,

човекът няма себе си предвид.

Сам себе си да съди не е леко,

ни най-прятно, но – зад друг прикрит –

и другиго одумвайки безгрижно,

не знаейки, сам себе си петни.

Защото свойто най-добре се вижда,

щом името със чуждо се смени.

Чаровна си и приказна си, зимо!

Ти ми напомняш хубава жена,

която външно всеки чар си има,

но вътре няма капка топлина.

Жена, която всичко обещава

с очи и отдалеч. Ах, огън луд!…

Но А посегна за парче жарава,

А целият се вкочаня от студ.

Красавица – разсипница на хубост,

но свидла на любов и красота,

родена за любима – без да люби,

по нея да горят – да стине тя.

И вгледан в хубостта, която носиш,

ала която всички ледени,

чрез тебе, хубавице белокоса,

разбирам как красавки вироноси

остават си моми до старини.

Красотата на българския език


Четиристишие – цветче от дива шипка. То нехае,

че покрай пропастта расте. Защо цъфти – само не знае.

Окото радва отдалеч, отблизо с тънък дъх опива –

посегнеш да го скъсаш ти, и те убожда то накрая.

МИЛОСТТА…

За да има справедливост и човечност по света,

за да съществува вяра в правота и доброта,

малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,

на вината да е равна също тъй и милостта.


ЗОВЪТ НА ТРАНСЦЕДЕНТА…

Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш,

когато вече се насмееш и всичко интересно видиш,

остава ти едно-едничко – най-трудното е най-накрая:

дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш.


СМЪРТТА – написано десетина часа преди смъртта на поета

Страшно е във този произволен свят,

запратен нейде из ефира.

Всеки сам за себе си е болен.

Всеки сам за себе си умира.


Стига, да не ви досади.

За какво служи изкуството?

Трябваше да проведе кратка лекция пред ученици за изкуството. Това беше първият й път и леко се притесняваше. Още повече, че децата бяха на по 13-15 години – хормонът ги тресеше, както се беше изразила една от учителките, и трудно можеше човек да привлече вниманието им. Кратка презентация с много картинки и малко текст събра погледите, още повече, че се говореше за далееееечното минало, първите пещерни рисунки, открити някога, странно обработени животински кости, използвани за музикални инструменти и интересните предположения на учените за смисъла на тези първи творчески проблясъци в прародителя на човека.

Основните изводи са били, че се е считало, че нарисуваното на стената животно е свързано с това в гората и с изображението му може да се хване по-лесно, или пък, че върху рисунката са се упражнявали по-младите членове на племената на лов, или че са част от някакви магически ритуали за примамване на животните и какво ли още не…

Не беше толкова трагично, очакваше никой да не й обърне внимание и тя  да си „пее“ урока, докато те се задяват, приказват, пощипват и т.н. с гръб към нея. Напротив, децата се заинтригуваха, даже накрая въпроси задаваха. Един от тях, обаче, остана да звучи в главата на Петка дълго след като стаята се бе опразнила.

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За забавление… – беше отговорила тя, но сама не си вярваше. Всеки обича забавлението, да, но всяко изкуство ли е за това, или има нещо повече?

Криминалният роман е произведение на изкуството, или поне има претенции да бъде такова. Но забавляват ли се хората докато четат истории за убийства, изнасилвания, кражби, лични драми, омрази и изневери? Филмът на ужасите, или трагедията в театъра също се водят произведения на изкуството. Но забавляват ли се хората, когато гледат трилър, кървища, насилие, страхът в очите на жертвата, смърт?

Ако да – що за хора са те? А ако не – защо ги гледат, какво намират в това, с какво се обогатяват?

Същото е и в музиката, и в картините, и в танците. Ако музиката е груба, развратна, ако се пее за смърт, насилие и болка – какво получава слушателят? Наслада, забавление, разтуха? Надали. Или ако картините са уродливи, грозни, черни, страшни, ако показват нелицеприятни неща и действия – какво получава зрителят?

Изкуство ли е да разкриеш на света най-пошлите си и тъмни страсти, най-съкровените си но ужасяващи желания, да ги пресъздадеш във филм, в картина, в песен, в танц?

А изкуство ли е да разкриеш на света най-светлите си и чисти чувства, впечатления, мисли – да ги пресъздадеш в картина или филм, които радват окото, в песен, която успокоява, в танц, който разведрява, в книга, която обогатява?

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За да ни направи по-добри. За да ни обогати, да ни научи на любов към доброто и неприязън към злото и пошлото. Ако едно произведение няма тази функция, то не е изкуство.

Алис Уокър, американска романистка

  • Не съм сигурна дали един лош човек може да напише добра книга. Ако изкуството не ни прави по-добри, за какво,…, служи то?