Добри съпруги – Луиза Мей Олкът

Нека с хубава книга започнем хубавата нова година.  Да, за себе си съм сигурна, че ще е хубава, защото знам, че Господ не ни дава по-тежък кръст, отколкото можем да носим.

 

Та така: Добри съпруги

автор: Луиза Мей Олкът

издателство: труд

страници: 366

цена: 12 лв

Тази прекрасна книга е продължение на любимата ми „Малки жени“. Тук малките жени порастват и разцъфват като ароматен черешов цвят през пролетта. Както  първата книга, така и тази е истински триумф на добродетелта във всичките й форми. Целомъдрието, верността, жертвоготовността, работливостта, любовта към тези, които не ни обичат, смирението и покорството пред по-висшестоящите и възрастните правят тази книга задължителен учебник за живота на всеки, който иска да постигне успех.

Писани през втората половина на XIX-ти век, „Малки жени“ и „Добри съпруги“ закопават на два метра под земята всякакви съвременни книги, учения и измислени гурута за „лично самоусъвършенстване“, постигане на какъвто и да е успех в живота и прочие суетен бълвоч.

Тук няма отрицателни герои. Няма сплетни и интриги, покрай които да се върти цялата история. Отидете в една книжарница и прегледайте сюжетите на художествените романи. Какво се крие в основата на всички тях? Да, порокът. При кримитата – убийството. При трилърите – злото и омразата. При любовните – блудството, изневярата, развратът. А във всеки друг роман, който не влиза в никоя от тези категории – по малко от всички тези пороци.

Не казвам, че героите на Олкът са безгрешни, а всички останали – пълни грешници. Казвам, че изкуството на Олкът е градивно, защото подтиква читателят към добри мисли и желание за добри действия. Никой не може да ме убеди, че читателят на развалена литература бива стимулиран от нея да живее в добродетел.

В съвременната литература, и изобщо култура, място за добродетелта няма.

За това „Добри съпруги“ е един безценен бисер в тази тиня, който не трябва да бъде забравян на детския щанд. Похвално е, че е там.

Колко просто изглежда всичко в описания в книгата свят. Момичето узрява, покрай него почват да се навъртат разни ухажори, като накрая остава един от тях, когото тя е избрала. Виждат се за известно кратко време, колкото да се убедят във взаимността на чувствата си и без никакви физически интимности се сгодяват и женят.

По-зле ли са били от нас сега? Били са чисти и целомъдрени и след брака. Не са се и замисляли, че може да бъде друго. Никой не е гледал с добро око на по-разпасаните – тези момичета оставали стари моми, защото никой не би взел такава в дома си.  Знаели са кое е стойностното в живота и са го следвали. Това е.

А ние сме объркани. Жените ни се държат като леки жени, стремят се да привлекат максимално погледи върху себе си, това им е едва ли не фикс идея (само хвърли поглед върху сайтовете за женската аудитория), позволяват да се отнасят с тях като с леки жени и после се чудят защо след „всичко, което са направили за него“ остават сами.  Защото сами са се превърнали в продукт с начин на употреба и срок на годност, с готина обвивка без съдържание.

Прочетете „Малки жени“  и „Добри съпруги“. Четете ги с разбиране. Това са художествени романи за деца и възрастни, не са морализаторски трактати, но от тях всеки може сам да си извлече поуките и съветите, които да преобърнат живота му. Буквално и съвсем сериозно.

Улицата на мечтите

автор: Адриана Триджиани

издателство: Ера

страници: 357

година: 2010

цена: 14 лв

Аз не разбрах за коя улица ставаше въпрос и какви толкова са тези мечти, ама карай. Така и така започвам с мрънкане – очебодно някой не си е свършил работата, защото е пълно с печатни грешки от недоглеждане. Понякога дори се получава двусмислица, просто е дразнещо.

Както става ясно от гърба на книгата, това е продължението на „Страст, сълзи и лачени обувки“, за която бях писала тук преди време. Когато я бях прочела, нямах търпение да почна следващата, беше интересно да разбера какво ще стане, въпреки че се очакваше – не очаквайте кой знае какви изненади, все пак това е „ежедневен роман“.

Не знам какво да коментирам. Става, харесва ми, беше приятно, само на места малко се дразнех. Просто не мога да приема, че 80-годишните също го правят или че някой толкова лесно прощава изневяра, но както и да е.

Веднъж в живота

автор: Даниел Стийл

издателство: ИК Компас

цена: купих си я на старо

станици: 362

Втората книга на Даниел Стийл, която прочетох. Честно казано, не ми беше особено интересна, някъде по средата ми стана банална. Някаква жена, много известна писателка и любовните й афери с тоя и оня. Уж твърди, че се случва веднъж в живота, ама тя за всеки случай да повтори, потрети и т.н. За губене на време става. Пак постоянно използва израза „дяволски“ и „по дяволите“, поради което стигам до извода, че е характерен за авторката. И все пак, можеше по-умерено да я кара, защото така дразни.  Ако иска да спомене за някой готин мъж, то той непременно ще е „висок, рус, със сини очи“ и ще „гледа топло“.  Сега чета „Радост и болка“, още съм в началото, но пак всички са високи, руси, синеоки. Нищо чудно по-нататък да почнат и те да се гледат топло и да са дяволски не знам си какво. Май се прецаках като си накупих почти 10 нейни романа, дано не са всичките такива като от калъп. До сега са ми все едни еднакви… Този специално е писан 1993, някъде там е писан и „Семеен албум“, както и „Радост и болка“. Мисля, че Бард са преиздали всичките или почти всичките й романи до сега. А тя, Даниел Стийл, продължава да ги бълва на конвейер.  Да е жива и здрава.

Страст, сълзи и лачени обувки на Адриана Триджиани

автор: Адриана Триджиани

издателство: ера

страници: 394

цена: 12лв, но вече я дават с отстъпка

Преди да забравя, книгата има продължение „Улицата на мечтите“ се казва, ако не се лъжа.

Та, искам и аз един Джанлука в живота си.

Както бях писала по-рано, третата книга, в която се разказва от първо лице единствено число, в сегашно време. Странно, сигурно е някаква мода, ще продължа да обръщам внимание на това.

Та, в изданието се срещат някои правописни грешки, недоглеждания, но са малко, тъй че няма какво да се оплаквам. Важното е, че има пълен член. 🙂

Интересното в книгите, които чета от известно време насам е, че през цялото време е интересно.  Наричам ги ежедневни книги. През цялото време се случват някакви не кой знае какви неща, действието се развива плавно, постепенно, предсказуемо и в това е чарът на книгата. А не да е някакъв екшън и да чакаш средата, за да се случи нещо велико и после не знам какво си друго да стане. Не знам дали се изказвам разбираемо. Няма значение, всъщност.

С две думи, книгата ми хареса. Предсказуема, лека и приятна и в същото време описателна. Началото ми се стори тежко с всички тези обяснения и непознати имена на места, марки и т.н. Защо постоянно се описва кой в какво е облечен!?

Алфред понякога ми напомня моя брат, а понякога се чувстват като Памела – не на място в среда, в която съм задължена да стоя.  От началото ми беше ясно, че нищо няма да стане с тоя Роман, не ме кефеше и нещата между тях така предсказуемо се случваха… не се усещаше тръпката, при Джанлука пак не е кой знае какво, поне от страна на Валентина, но той определено повече държи на нея, и може би я обича, за разлика от онзи Роман. Много исках да скъсат, значи. 🙂

Друго, друго, не се сещам друго. Красива книга. Но явно не на всеки се харесва. Преди мен я чете една позната и скоро ми я върна, не й се изкефила. Нищо. Книгата не е любовна, не е и като ония от калъп дето в началото се хваща с някого, ходят, към края има скарване, но после остават заедно, или нещо такова.

А бе, така.

ето продължението – „Улицата на мечтите“

Слугинята на Катрин Стокет

автор: Катрин Стокет

издателство: enthusiast

страници: 480

цена: 18 лв.

Като видях колко е дебела книгата, рекох си, ще ме забавлява цяла седмица. Уви, минах половината на първия ден, а на втория вече я прочетох.  Чудесен дебют на авторката.

Написана просто и много хубаво. Това мога да кажа. Интелигентен, на места забавен, на други сдържан език. Действието се развива умерено за такъв обем на книгата. Малко моменти, в които ти се спира дъха, но и без тях книгата е прекрасна. Лека, ненатоварваща, най-важното – интелигентна. Темата е доста хлъзгава според мен, хубаво впечатление ми направи това, че авторката не се е изкушила да зацапа романа си като задълбае в черната страна на проблема, в насилието, което се е упражнявало върху негрите, върху издевателството и унижаването. Беше ме страх, че ще се натъкна на разни ужасии и гнусотии, но останах приятно изненадана.

Няма да влизам в подробности за сюжета, с две думи става въпрос за начина на живот в началото на 60-те  в малък градец в Мисисипи.  Аз лично обичам да чета за ония времена в Америка.

И, нещо интересно. Белите са считали негрите за мръсни, разнасящи зарази, болести. Смятали ги за глупави, прости, крадци и т.н. Било е забранено да гледат телевизия заедно, да седят на една маса заедно, да ползват една тоалетна, една мивка, една пробна в магазините. Имали отделни болници, училища и други институции, дори гробищата им са отделени.  В същото време белите допускат негърките в домовете си, те се грижели за цялото домакинство, чистели, перяли дрехите им, гладели ги, готвели им! и нещо повече – гледали децата им от пеленачета. Това е голям парадокс, който аз не мога да разбера.

Като се замисля, българинът в общи линии счита циганите а мръсни, въшливи, лъжливи и крадливи. За него циганинът е измамник. Но се съмнявам, че дори ако имаше обичай у нас по-заможните домакинства да имат прислужница, едва ли някой би поверил целия си дом и новороденото си на циганка. А може би се бъркам?

Това е втора съвременна книга, която чета и в която се говори от първо лице, единствено число, в сегашно време. Първата такава книга беше „Ако върнеш времето назад“ на Александра Потър, третата, която чета в момента, е „Страст, сълзи и лачени обувки“ на Адриана Триджиани. Това някаква мода ли е?

Ако върнеш времето назад

автор: Александра Потър

издателство: Кръгозор

страници: 376

цена: 12.90, всъщност аз си я взех на старо

Нещото, което ми се наби на очи и не ми хареса – правописните грешки в текста. Те са по-скоро от недоглеждане, отколкото от неграмотност, но все пак са неприятни и не са една и две.  Няколко недомислени (според мен) неща като примерно това как Ванеса разхожда двете си деца в количка – едното на година и нещо ако не се лъжа и другото – на 3 години. Три годишно дете в количка??? Една приятелка майка заряза количката когато дъщеря й стана на година и половина някъде, а друга приятелка има 3 годишен син, за който е абсурд да го сложиш в количка. По нататък таткото ги взима двете на ръце и те започвам да му гукат (пак по спомен) – да не обсъждаме това как ще вземеш едно три годишно дете, което е вече с килца, заедно с друго, което малко по-голямо от бебе, едновременно!

Както и да е, и аз до преди да се запозная с тези две познати майки, си нямах идея кое кога се случва, та, да предположим, че в Англия нещата са по-различни.

Някъде в началото ми се стори че прочетох, че главната героиня е на прага на 31-вия си рожден ден. Няколко страници по-късно се оказа, че е на прага на 32-рия. Или е нещо недоправено в превода, или Сашето нещо… Както и да е.

В първите 100 и няколко страници не се случва нищо кой знае колко значимо, някак си… очаквах още в началото да се впусне в машината на времето и през цялата книга да има „яко екшън“ – в смисъл – да изживява пълноценно времето в миналото, а не просто да стои като приятелка параван на 21-годишната Лоти, без дори да й намекне коя е. Като сюжет, това би могло толкова много да се обогати! Какво щеше да стане, ако отидеше назад във времето с дневника си? Ако беше взела стария Оливър със себе си в колата, ако беше закарала малката Лоти в бъдещето… някак си… де да знам. Идеята предлага много богати възможности за развитие на сюжета, би могло да стане толкова оплетено и забавно… какво щеше да стане, ако Лоти намереше изгубения часовник на Шарлот в стаята си? Това можеше да е повратен момент! Какво щеше да стане, ако Шарлот си спомнеше, че преди 10 години наистина е имала приятелка Шарлот на 32? Какво щеше да стане, ако Лоти, Шарлот и бабата от пейката, се бяха събрали?

Тия работи с времето напред-назад ми напомнят за „Отново и отново“ на Крифърд Саймък (мисля, че той беше, чела съм го отдавна). Там имаше една подобна идея. Нещата се случваха отново и отново, и отново, и отново…

Та, това, което искам да кажа е, че според мен авторката не е разгърнала целия потенциал на творението си. Какво, страхувала се е, че няма да се справи, не са й минали през ума тези въпроси, които аз зададох, не е искала да се задълбава? „Отново и отново“ е фантастика, а „Ако върнеш времето назад“ има претенциите да бъде чиклит. Това е обяснението. Дамите, които четат чиклит, нямат нужда от фантастика. Ако имаха нужда от такова задълбаване, щяха да четат фантастика. Все още не е измислен жанрът sci-chick. Хах, научна мацка!

Добре, стига критика – сега сериозно – прочетох го за 2 дни. Много ми хареса. Много свежо, много леко, много оптимистично. За пръв път чета книга, в която действието се развива в момента, в който героинята говори. През цялото време. В първо лице единствено число, всичко става сега. Умело, оригинално, красиво. И Шарлот ми хареса. И двете – малката и голямата. От всяка като вземем по малко…

Много ми хареса краят, личното „обръщение“ на авторката към читателите. Тя не се крие, тя не е просто автор, тя е съветник, който не се свени да говори от свое име на края и не някакви благодарности на Иван и Драган, а съвети лично към теб, който четеш. Това много ми хареса, наистина. И ме замисли. Наистина ще си взема късите поли, които погребах в гардероба за други времена.

Семеен албум

автор: Даниел Стийл

издателство: Бард

страници: 460

цена: 12 лв

Богатство, разточителен живот, Холивуд, хомосексуализъм, наркотици, секта, безразборен секс, изневяра, алкохолизъм, бременност, аборт, завист, педофилия, бягство от дома, война, смърт… това са гадостите, които срещнах в книгата с безобидното име „Семеен албум“. Нещо, което най-много ме отврати беше хомосексуалните връзки на един от синовете. Тук прескачах абзаци, не мога да разбера защо толкова трябваше да ни го навира в очите това и толкова внимание да му отделя. Ляк.

Главната героиня – Фей Прайс, по спомен. Уж трябва да е добра, но аз с моето негативно мислене се подразних от безразличието й към собствените й деца – затваря си очите пред сексуалните проблеми на сина си, вместо да помогне (хомото се лекува!), затваря си очите пред предизвикателното поведение на невръстната й дъщеря, чийто външен вид не крещи, а не знам какво „Аз съм евтина проститутка, възползвайте се!“, затваря си очите пред проблемите на най-малката й дъщеря, която очевидно има нужда от нея, затваря си очите пред изневерите на съпруга си, пред проблема му с алкохола… За нея най-важното е кариерата, парите, филмите, защото им отделя всичкото си време. Всичкото си време. Ножът трябва да опре до кокала, за да се сети за другите. Уж работи за децата си, но всъщност го прави за себе си и не би могла да живее иначе. Както и да е, изкарах всичко отрицателно, което ме подразни в книгата и излезе, че е била отвратителна.

Да, горе долу след като минах отвратителните хомо сцени и едно от момчетата умря (Опс, имаше ли някой намерение да чете тази книга?), стана по-прилична и интересна. С тези някой забележки не съжалявам чак толкова много, че я прочетох. За два дни.

Иначе книгата е писана през 1993-1994, не помня кога точно, и е преиздадена 1 път, ако не се лъжа. Това е първата книга, която чета на Стийл.

Между другото преди дори не знаех Даниел Стийл мъж или жена е. Ха!

После почнах „Веднъж в живота“, която също е писана през онова време. Няколко неща, които ги има и в двете книги – пожар, при който някой там умира, главната героиня – жената – е много известна. Много често се използва думата „дяволски“, която за мен е изключително непрятна поради обясними причини. Защо трябва да се казва „дяволски добре“, или „дяволски красив“ и т.н., вместо много добре, или супер красив… А, да, и в двете книги най-готините мъже (според писателката и героините, разбира се) са високи, мускулести, руси и с „дяволски сини очи“.   Е, аз съм на друго мнение, но все пак това е ДС!