Tag Archive | филми

Най-важното е да не грешим

Обръщам ви внимание на един филм, за който си заслужава да отделите малко по-малко от час и половина. В него се разказва за българския монастир „Св. Георги Зограф“ на Света Гора и душеполезни поучения от игумена на монастира. Тъй като искам да наблегна на една част от филма, ще цитирам, до колкото си спомням, отговора на отеца на въпроса как да се спасим.

Той казва, че трябва да се кръстим и да спазваме постите през годината. Да четем „Вяра, надежда, любов“ на архим. Серафим и да вярваме в Бога така, както е описано в катехизиса (Нашата вяра). Да живеем според наставленията на св. Димитър Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Серафим Саровски. Освен техните трудове, да четем и Добротолюбието и Лествицата. Да взимаме причастие най-малко четири пъти в годината и да се пазим от смъртните грехове – гордост, гняв, завист, блудство, сребролюбие, чревоугодие, леност. Тези грехове са главните, от които произлизат всички останали.

Също така на въпроси, свързани с развитието на света и на Църквата, не помня какво точно го питаха, той отговори така: да се каем и да сме будни, това е важно за нас, пък Бог си има промисъл за църквата, за света… Най-важното е да не грешим.

Най-важното е да не грешим

Какво научих от турските сериали

Откакто телевизионният ни ефир бе залят от турските сериали, българското общество като че ли се раздели на два враждуващи лагера. Единият – на жените, повечето от които домакини, любителки на сълзливите сапунки и другият – на всички останали, ненавиждащи всичко турско. Започнаха се едни дебати за това как „турчелята“ ни „подготвяли“ за своя начин на живот, коткали ни и ни зарибявали, промивали ни мозъците с помията си и пр. и пр.

Тези хора, които така върло се бореха срещу турското „нашествие“ под формата на тв сериали 20 години не се бяха усетили, че са жертва на американската пропаганда, която атакуваше както на малкия екран, така и на големия, на музикалния фронт, в модата, по магазините и всъщност ни завладя изцяло. Замени нашата култура с тяхната. Това направи американската пропаганда и никой не го усети. Никой не се възпротиви.

Но понеже споменът от турското робство е още жив – турците са ни още черни.

Предполагам едно 90% от върлите врагове на турските сериали никога не са ги гледали, или ако са, то е най-много 1 серия и то насила. Ако ги бяха гледали, щяха да разберат на каква пропаганда са били подложени 20 години. Турските сериали са цвете в сравнение с нея, и сега ще обясня защо.

Ще говоря от свое име – млада жена, която до скоро ненавиждаше този тв формат – сапунката, но го преоткри в два сериала – „Перла“ и „Листопад“. На тези, които не са запознати, ще обясня с две думи за какво става въпрос.

И в двата сериала се говори за живота на големите турски семейства, където в една къща живеят дядовци, баби, внуци, снахи, братовчеди, лели и чичовци и всички заедно се справят с трудностите – с проблемите в работата, проблемите с децата, възпитанието, финансите, любовта.

Конфликтът баща-деца (в „Перла“ дядо-внуци) е засегнат много интересно. Бащата е поддръжник на „старите“ порядки – нищо не трябва да се случва без негово знание и разрешение, децата трябва да си намерят достойни партньори в живота, да се изучат честно и да работят и живеят честно и достойно. Е, разбира се никое от тези неща не се случва без бой, нали трябва да има интрига. Не казвам, че тези сериали са идеални и учат на най-хубавото, казвам, че са по-добри от това, което са ни предлагали до сега американците. Защото горе долу българският народ освен американско друго не гледа.

От турските сериали аз научих, че едно семейство може да бъде задружно въпреки недостатъците на всеки един, въпреки немотията, въпреки злите хора. Научих, че братята и сестрите могат да бъдат истински приятели, а не да се търпят, защото нямат друг избор. Научих, че хората могат да си казват мили думи и да се целуват не само веднъж годишно или по празници, а на изпращане сутрин за работа и посрещане вечер. Научих, че основно правило в любовта е искреността и пълната липса на всякакви тайни. Научих, че родителите не са отговорни само за изхранването на детето, те трябва да му дадат морална основа, на която то да се изгради като личност. Научих, че те могат да бъдат и приятели, тежката бащина ръка може и да гали, да прегръща и подкрепя, устните да целуват и успокояват и това да не се случва веднъж годишно, а във всеки един момент, когато детето има нужда.

Нищо от тези неща го нямаше в моето семейство. Не го видях и в семейството на приятелите ми. Нямаше го и в екранизираните американски семейства. Там децата враждуват помежду си, или с доведения си родител, противопоставят се на майките и бащите си, наскърбяват ги… Всъщност, разликата между американската телевизия и турската според мен е тази: първата показва как можем да живеем добре без да се стараем да бъдем добри, тя казва: живей както си искаш, нищо няма значение, само на теб да ти е кеф. Турската показва как можем да живеем добре като се стараем да сме добри, тя казва: кой каквото посее, това и ще пожъне, живей честно и правилно и няма да имаш проблеми.

Ето това научих от турските сериали и прочетох не едно мнение за това какво именно харесват българските жени в тези филми. А именно – запазените патриархални ценности, моралът в тях е жив, има зло, да, престъпления, изневери, отмъщения, омрази и т.н., но има и добро, има честност и доброта, които отсъстват в други филми. Това е, което е липсвало на българската публика през тези 20 години американщина – моралът, това е и което е намерила в турските сериали.

Честно казвам, те ме научиха да ценя семейството, рода си, родителите си. Те ме накараха да копнея да съм близо до тях и до роднините си. Осъзнах, че без тях, без пълнокръвното, обично и единствено семейство съм като дърво без корен.

Виртуална агресия

Психолозите отдавна опроврегаха грешното схващане, че когато хората гледат агресия (най-често по телевизията) сами се освобождават от евентуална натрупана агресия и са по-уравновесени. Правени са изследвания с деца, едно от които е: стая с манекен, който силно наподобява човек. Оставят едно дете да стои извън стаята и да наблюдава през прозорец. В стаята влиза човек и започва да нанася удари по манекена с ръце и крака, претрепва го от бой и излиза. След малко пускат детето вътре и го наблюдават.  Учените направо се изумили от яростта, с която то наподобявало действията на човека преди него.

А какво ли се случва в детските главици, когато отвсякъде са облъчвани с едно и също? А именно – насилието.

Това е филм, чийто предмет на обсъждане е главно отношението дете-виртуално насилие. И все пак, не само децата са любители на този вид насилие, де да можеше да се кажат няколко думи и за въздействието върху вече големия човек – то може и да е по-слабо, отколкото върху детето, но в никакъв случай не е нулево така, че да каже някой – на децата вреди, но на порасналите – не.

Виртуална агресия – част 1

Виртуална агресия – част 2

Виртуална агресия – част 3

Чудеса пред очите ни

Всъщност, истинските православни християни са малко. Както и изобщо вярващите. Това е така, може би защото не е удобно да си вярващ в днешно време, твърде много ще се иска от теб, а най-често на теб нищо не ти се дава. Иисус Христос е приготвил рай за тези, които искат да тръгнат с Него и да жертват удобствата си, а тези, които не искат да дадат нищо от себе си мрънкат – ама защо няма и за нас и колко било несправедливо!

Отдели един час от скъпоценното си време и погледни това, което ти предлагам. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

http://blip.tv/file/3011726/

За какво служи изкуството?

Трябваше да проведе кратка лекция пред ученици за изкуството. Това беше първият й път и леко се притесняваше. Още повече, че децата бяха на по 13-15 години – хормонът ги тресеше, както се беше изразила една от учителките, и трудно можеше човек да привлече вниманието им. Кратка презентация с много картинки и малко текст събра погледите, още повече, че се говореше за далееееечното минало, първите пещерни рисунки, открити някога, странно обработени животински кости, използвани за музикални инструменти и интересните предположения на учените за смисъла на тези първи творчески проблясъци в прародителя на човека.

Основните изводи са били, че се е считало, че нарисуваното на стената животно е свързано с това в гората и с изображението му може да се хване по-лесно, или пък, че върху рисунката са се упражнявали по-младите членове на племената на лов, или че са част от някакви магически ритуали за примамване на животните и какво ли още не…

Не беше толкова трагично, очакваше никой да не й обърне внимание и тя  да си „пее“ урока, докато те се задяват, приказват, пощипват и т.н. с гръб към нея. Напротив, децата се заинтригуваха, даже накрая въпроси задаваха. Един от тях, обаче, остана да звучи в главата на Петка дълго след като стаята се бе опразнила.

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За забавление… – беше отговорила тя, но сама не си вярваше. Всеки обича забавлението, да, но всяко изкуство ли е за това, или има нещо повече?

Криминалният роман е произведение на изкуството, или поне има претенции да бъде такова. Но забавляват ли се хората докато четат истории за убийства, изнасилвания, кражби, лични драми, омрази и изневери? Филмът на ужасите, или трагедията в театъра също се водят произведения на изкуството. Но забавляват ли се хората, когато гледат трилър, кървища, насилие, страхът в очите на жертвата, смърт?

Ако да – що за хора са те? А ако не – защо ги гледат, какво намират в това, с какво се обогатяват?

Същото е и в музиката, и в картините, и в танците. Ако музиката е груба, развратна, ако се пее за смърт, насилие и болка – какво получава слушателят? Наслада, забавление, разтуха? Надали. Или ако картините са уродливи, грозни, черни, страшни, ако показват нелицеприятни неща и действия – какво получава зрителят?

Изкуство ли е да разкриеш на света най-пошлите си и тъмни страсти, най-съкровените си но ужасяващи желания, да ги пресъздадеш във филм, в картина, в песен, в танц?

А изкуство ли е да разкриеш на света най-светлите си и чисти чувства, впечатления, мисли – да ги пресъздадеш в картина или филм, които радват окото, в песен, която успокоява, в танц, който разведрява, в книга, която обогатява?

– Окей, разбрахме за какво са рисували тогава хората, а сега за какво рисуват? За какво пишат? За какво свирят и пеят, танцуват и играят?

– За да ни направи по-добри. За да ни обогати, да ни научи на любов към доброто и неприязън към злото и пошлото. Ако едно произведение няма тази функция, то не е изкуство.

Алис Уокър, американска романистка

  • Не съм сигурна дали един лош човек може да напише добра книга. Ако изкуството не ни прави по-добри, за какво,…, служи то?