Tag Archive | щастие

Щастливо чувство блика от мозъка

 Сигурно учените са го открили отдавна, но едно е да го прочетеш в евтиния вестник, друго е сам да стигнеш до този извод, чрез личния си опит.

Нещата, които ни радват, стимулират производството на хормона на щастието в мозъка (или там където се прави) и ние ставаме щастливи. Това значи, че не е без значение дали ще се порадваш 5 минути на котката си преди да излезеш от къщи, дали ще изпиеш чашата чай с наслада, или на бързо, колкото да си напълниш стомаха, дали ще помиришеш цветето във вазата, докато минаваш покрай него, или просто ще погалиш листенцата му…

Онова бля-бля за малките неща в живота, които ни правят щастливи, е вярно. Осъзнаваш го, когато загубиш някое от тези неща. Аз го осъзнах, когато се разделих с котката си. Тогава разбрах колко щастие ми е носела тя, едва ли не физически усещах как хормона на щастието се разлива на талази от сърцето ми само като я погледнех в очите и тя отвърнеше на моя поглед. Така както физически усещаш празнината пак там, в гърдите, когато се разделихме. Наистина оценяваме нещо чак като го загубим. И колкото и да си казваме – добре, ще почна да ценя това, което имам, без да чакам да го загубя – не е същото. Никога няма да можеш да оцениш толкова добре нещо така, както ще го оцениш като го загубиш. Така е, знам го.

За това всички тези малки 70 неща, които ще ти изредя в последващите статии – не ги подминавай, изпълни ги, усети ги, разбери – важат ли за теб, или това нищо не значи и не те интересува. Ако щеш бъди отрицателен, бъди трол, намрази ги, но не ги подминавай с безразличие. Не за друго, ти ще загубиш от това, не аз.

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.

Останалото е мечта – цени това, което имаш.

Предишното го няма вече, а бъдното не е дошло.

Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

                                                                          Андрей Германов

Книгата за мен е…

Не помня какво точно четох, но действието се развиваше в студена мразовита нощ, зима, виелици, сняг… помня че като прочетох разказа или там каквото беше и вдигнах глава се изненадах, че е ден и навън е слънчево лято, така се бях вживяла в това, което прочетох!

Друг случай – „Престъпление и наказание“, Достоевски, чета сцена на семеен скандал, жената вика като обезумяла, някой друг й отвръща, страшна виканица, като приключвам с главата осъзнавам, че в стаята е гробна тишина. Имах чувството, че до сега е имало караници тук, или в съседната стая.

Книгата за мен е врата към друг свят. Колко изтъркано, но, да, врата е. Когато прекарам по-дълго време с някоя книга чувствам, че съм лична приятелка с героите, не си ги представям визуално, не знам кой как изглежда, но и нямам нужда.

Книгата за мен е като най-добрата приятелка.

Бягство от реалността.

Не искам да чета книги, за които се казва: „Това е действителността“. Не искам да виждам грозната действителност в книгите, не искам да чета за насилие, убийства, измами, кражби, престъпления, алчност… защо трябва да чета за помията!

Г*вната са част от действителността, аз не познавам седалище, което да не изпуска газове, но това не значи, че трябва да гледаме филми с г*вна и газове, нито да четем книги, нито да говорим за това. Защо трябва да вкарваме в живота си умишлено и допълнително това!

Обичам цветните корици, картинките по тях, обичам дебелите книги, многото страници, допира с тях. Обичам когато започна да чета някоя книги, да я подвържа преди това. Въпреки че обичам да гледам кориците, обичам и да подвързвам книгата. Винаги по един и същи  начин – имам стара хартия от чертежи и я оцветявам в розово – всичките ми подвързии са розови. Обичам розовото.

Обичам и разделителите за книги. Използвам опаковки от бонбони, стари хартийки, които също оцветявам в розово…

Обичам да чета в автобуса, в леглото, чувствам се толкова уютно. Нямам търпение да се стопли времето и да изляза да чета навън, в градината.

Когато чета книга, нямам нужда от компютър, нямам нужда от сериалите, които преди ме разтушваха, нямам нужда да гледам филми… не съм гледала от не знам колко време, защото имам книгата. Тя е много по-богата от филма. В нея има музика, има мирис, има вкус, има цвят! И аз участвам във всичко това, аз съм част от него, доката във филма съм просто ззрител, пасивен наблюдател…

Когато става много интересно и напрегнато, прикривам с ръка или разделителя редовете под този, на който съм в момента, за да не се изкушавам да прескоча някой ред от вълнение.

Имам си тефтерче, в което записвам всяка нова книга, която съм си взела, записвам името и автора. Искам да знам какви книги имам. Имам и друго тефтерче, в което пак записвам книгите, които имам, но по азбучен ред на авторите, така знам колко и кои книги имам на Даниел Стийл, примерно.

Имам трето тефтерче, което е хронологично – в него записвам прочетените книги с дата когато съм ги прочела. Така знам миналата година колко книги съм прочела, в кои месеци съм била най-активна и какво съм чела повече – чиклит, стари автори, поезия, или православна.

Имам тематичен график, според когото всяка седмица чета книги от различен жанр, примерно тази седмица чета съвременна литература, другата ще чета православна, после някаква здравна, или чиклит, или някаква класика… този график спазвам от 5 години, списъците ги водя от 5 години и ми е такава радост!

Имам една чашка, в която държа разделителите си. Като прочета някоя книга, оставам разделителя там. Като започна друга – взимам разделител от там. Те са много и различни.

Много държа на положителното съдържание в книгата. Първо прочитам задната корица и преценявам става ли за мен или не. Не чета книги, които имат на задната си корица следните думички и подобни на тях: изневяра, убийство, престъпление, интриги, лъжи, завист, алчност, много секс – разкрепостени истории, тайни, мистерии, крими, трилър, ужаси…

Какво ли чета всъщност?

По-щастливите хора – на изкуството

Преди време един мой познат бе казал, че хората на изкуството са по-щастливи от другите. Аз не го разбрах. Сега вече и аз казвам – хората на изкуството определено са по-щастливи от другите, защото работят с ръцете си и виждат плода на труда си.

Има голямо значение дали работиш като счетоводител, или  шивач, примерно. Да, единият ще взима повече пара от другия, но има и нещо друго. Малко или много, в човека е заложено да твори. Винаги го е имало този стремеж да създава нещо ново, особено жената е творец!

Удовлетворението от добре свършената работа е по-голямо, когато ти визуално и сетивно виждаш плода на труда си – я дреха, я бродерия, рисунка, гозба, кошница или каквато и да е материална вещ, която преди да започнеш работа не я е имало, или е била в суров вид. Тогава ти можеш да се наречеш творец, ти претворяваш нещата – днес от едно глупаво списание си оплетох умна подложка за чаша. И след много потене, прехапване на езика и цъкане, аз пипнах, помирисах, чух и видях плода на труда си. Това ме удовлетвори. Не съм толкова удовлетворена когато чертая на компютъра, защото нещата тук са виртуални, не са реални.

Тия дето са чертали на ръка знаят колко по-хубав е един чертеж, направен на ръка, с линеала и рапидографа. Да, кръстът ти се е схванал, очите те болят и т.н., но чертежът ти има характер, колкото и да се стараеш да го направиш като от калъп, той ще е уникален. А колкото и да се опитваш да направиш чертежа уникален на компютъра, накрая плотерът ще го изкара от калъпа.

Сигурна съм, че всеки, който е изпитал това, за което говоря в живота си, ще се съгласи с мен – ръчният труд с видимите, реалните, осезаемите резултати, е много по-плодоносен, пълноценен, полезен за теб като личност ако щеш, отколкото „интелектуалния“ труд пред компютъра.

Не случайно в днешно време все повече хора се връщат назад към домашно приготвената храна – не само защото е по-полезна, събира семейството и прочие, а защото човекът, особено жената, има вътрешната потребност да твори, да изрази себе си. Когато дадеш воля на тази потребност – ти обезателно ще си по-щастлив.

Всички сме се родили с две леви ръце, но нали и те са ръце!

Скоро ще почна да показвам разни мои произведения на труда по-различни от рисунките и писаниците.

Не ти вярвам, че нямаш време!

Всички казват: Нямам време. Колко обичам да правя това и онова, а нямам време за нищо!

Какво значи да нямаш време, и какво – да имаш. Времето не е на зърна, че да го събереш в джоба и да се изсипе от дупката, не е и на пари, за да го преброиш, времето просто си тече, ние нямаме власт над времето – не можем да го спрем, не можем да го забързаме, не можем да го видим, нито да го пипнем. Можем да видим и усетим само въздействието на времето върху материалните предмети и все пак – то е неподвластно на нас.

И когато ми казваш колко много обичаш да четеш, но нямаш време, аз ще приема, че не обичаш толкова много да четеш, колкото да гледаш телевизия и да тъпееш в нета.

Денят се състои от 24 часа. 8 часа спим, 8 часа работим и ни остават още едни 8 часа, които наистина се изсипват от дупката на джоба, но не знаем как. Може би в пътуване, пазаруване, домакинстване, семействане, мързелуване… само не и в правене на нещата, които обичаме защото, видиш ли, нямаме време!

Време винаги има, въпросът е как предпочитаме да го изкараме. Не можеш да ме убедиш, че ти е тъпа телевизията и много обичаш да четеш книги, но вечер след телевизията нямаш време за четене. Ти просто обичаш повече да гледаш телевизия, отколкото да четеш. Колкото и кофти да ти звучи.

Има една книга на Нийл Фиоре „Навикът да действаш СЕГА!“, която би била много полезна за тези, които все нямат време и за тези, които пък не могат да се накарат да си свършат работата, а само я отлагат. Много хубава и полезна книжка, малко по-късно ще пиша за нея.

А ти „намери време“ да правиш това, което наистина искаш да правиш.

 

Преди 5 години аз бях съвсем наясно с това какво обичам да правя и даже се гордеех с това, че имам разностранни интереси, за разлика от моите връстници, които знаеха да ходят само по кафета и дискотеки.  Живеех си аз с тази мисъл, като в същото време не се занимавах с хобитата си, защото нямах време. За летните ваканции си правех огромни списъци с това как да си прекарам най-пълноценно лятото и в същото време да си почина, но нищо от тези неща не изпълнявах, а в същото време твърдях пред себе си, че обичам да ги правя. И така в един момент аз осъзнах, че нищо от това, което преди ми е носило радост, или поне така съм си мислила, всъщност не ми носи, защото като дойде времето, в което мога да правя тези толкова бленувани неща, аз просто не исках да ги правя. И се изплаших – осъзнах, че не съм нищо по-различно от тези мои безделни връстници, даже съм по-зле, защото те поне не се мислеха за нещо повече.

И какво направих – взех се в ръце, колкото и странно да звучи, след много зор и терзания изясних си какво наистина обичам и искам да правя и… започнах да го правя!

 

Различното при мен е, че не работя, а ученето ми е доста олекотено, тъй че нямам почти никакво времево ограничение, за да се развивам.

Колко е хубаво да няма нужда да работиш! Страх ме е да си помисля, че след по-малко от 2 години ще трябва и аз да се впусна в робската въртележка, която я въртите всички вие…

 

Хм, за какво го написах всичко това?

 

У дома – Андрей Германов

Дойдох си капнал, седнах в къта,

така обичан отпреди.

И мама, старата, зашъта,

в джезве ракия подслади,

пред мене в стоплената соба

търкулна кръглата софра

и замириса сладко боба,

самуна с розова кора.

На въглените за минута

чух наденица да цвърчи,

дъхът на чушчицата люта

опари моите очи…

И тате шарената купа

надигна – посивял, суров…

Сърцето ми така затупа

пред тая хубава любов,

пред къщицата ниска, стара,

със дъх на чубрица и мед!

Тук всяка дума е подарък,

след труд за радост има ред,

тук подир всякоя разлъка

сърцето мълчешком боли

и вески труд, и всяка мъка,

и всяка обич се дели…

И топлите очи на мама

съгряха моето сърце,

тъй както хубавият пламък –

измръзналите ми ръце.

1957

Животът на другите

Най-добрата приятелка на сестрата на майката на третото гадже на Петка от студентските години, се казваше Мими. Много държеше да се обръщат към нея с кака Мими, или госпожица Марина, въпреки че бе на ок. 50 години. Да, госпожица, защото кака Мими беше стара мома.От онези стари моми с кръглото бяло лице, гладката лебедова шия, черните гъсти къдрици и едрото телосложение. Леко приведена напред, с винаги почти падащите й очила от върха на носа, кака Мими често можеше да бъде забелязана в градската градина, седнала на пейка пред реката, гледайки в нищото… или в отсрещния бряг… или в минувачите… И така до 16:00, после задлъжително ставаше и се прибираше, защото в 16:30 започваше любимият сериал.

Госпожица Марина Стоименова бе шивачка. По-голямата част от кариерата й като такава бе прекарала в един техникум по облекло в едно близко село, но в последните години учениците рязко намаляха и тя напусна. Сега шиеше по поръчка на стари приятелки и от време на време й идваше и някое девойче с молба за нова рокличка, поличка…

В големия си тристаен апартамент бе пълно със старинни мебели, по тях седяха прашни разни снимки в рамки, прозорците бяха винаги затулени с пожълтели дантелени пердета и от многото цветя трудно можеше да се види какво е времето вън. Телевизорът постоянно бучеше, а кака Мими най-обичаше да седи пред него, да гледа сапунки, да държи котката си в скута и да пие турско силно кафе.

Дали беше щастлива старата мома Марина, никой не знаеше. Дали се събуждаше със сълзи под студените завивки, или с презрение гледаше минаващите пред нея млади семейства с деца в градската градина?

И все пак тези дълговечни сериали, които пазят в себе си толкова страст, тъга, любов и надежда за щастие, бяха нейните единствени приятели през годините. Като че ли в тях виждаше утехата, в тях намираше това, което най й липсваше в живота…

Не случайно така казваше един учител по философия, д-р Е. Валевски – чуждия живот гледат тези, които нямат свой. Старата мома се радва на сапунките, младото момиче – на романтичните филми, малкото момче – на екшъните и т.н.

Колко ли възможности да осъществи мечтата на живота си бе пропуснала госпожица Мими , просто гледайки пасивно живота на другите?


Щастие на чужд гръб?

Когато Петка се върна от Германия, мъжът й все още не знаеше за тамошните й похождения. Нещата между тях нещо куцаха от преди заминаването, но сега тя за пръв път направи опит да ги оправи. Неуспешно. В един момент като че ли го намрази, стана й толкова противен, че не понасяше един час да остане в една стая с него. А той си мълчеше, не споделяше същите чувства и видимо страдаше от нейното отношение. И все пак не можа нищо да направи когато тя си отвори устата за развод.

Не искаше да се показва слаб пред нея, просто като видя, че няма оправия, се съгласи да го направят по взаимно съгласие и отиде да живее при брат си. Но колко му тежеше на сърцето всъщност само той си знаеше.

След всички нужни процедури, двамата се разведоха. Петка щастлива изхвърча от съда, докато „нейния“ едвам се дотътри до колата на брат си. Качи се и избухна в сълзи. Не го интересуваше кой какво ще каже, ще го види ли някой и изобщо какво става покрай него, имаше неимоверното желание да излее мъката си на воля. Само това му оставаше. И все пак Петка стана неволен свидетел на малката му драма. В първия момент, като минаваше покрай колата, за да пресече, не осъзна, че ревът, който излиза от там, е негов, но после…

Щастието й бе помрачено. В предишния миг беше на седмото небе от щастие, тя така бе копняла за момента, в който ще се отърве от така противния й човек, а в следващия момент, виждайки го в колата, прегънал се на три, тресящ се и ревящ от непреодолима мъка, щастието й секна. Не, не го обикна изведнъж, нито съжали, нито нещо се промени, тя продължи по пътя си, само че без да се усмихва, всъщност без да бъде щастлива, защото в този момент осъзна, че е невъзможно да бъде щастлива, когато знае, че някой друг, колкото и противен да й е, все пак човек – страда именно заради нея.

И за това точно тя никога не откри щастието в раздялата с нежелан човек, нито в постигане на своето, нито в потъпкването на някой друг, колкото и омразен да е той. Да не говорим за отмъщаване. На това тя му викаше „щастие“ на чужд гръб.

Няма щастие на чужд гръб.

Или поне не за нея.