Отворен кръг

Последните неща

Най-сладка е последната цигара –

пази си я за мъката най-тежка!

Най-вярна е последната ти вяра –

за най-накрай я дръж, след всички грешки!

Най-мъдра е последната ти дума –

спести я, за преди смърт е потребна:

последният от всичките куршуми –

за враг ще трябва. Или пък за тебе.

Когато съди грозното в човека,

човекът няма себе си предвид.

Сам себе си да съди не е леко,

ни най-прятно, но – зад друг прикрит –

и другиго одумвайки безгрижно,

не знаейки, сам себе си петни.

Защото свойто най-добре се вижда,

щом името със чуждо се смени.

Чаровна си и приказна си, зимо!

Ти ми напомняш хубава жена,

която външно всеки чар си има,

но вътре няма капка топлина.

Жена, която всичко обещава

с очи и отдалеч. Ах, огън луд!…

Но А посегна за парче жарава,

А целият се вкочаня от студ.

Красавица – разсипница на хубост,

но свидла на любов и красота,

родена за любима – без да люби,

по нея да горят – да стине тя.

И вгледан в хубостта, която носиш,

ала която всички ледени,

чрез тебе, хубавице белокоса,

разбирам как красавки вироноси

остават си моми до старини.

Дамян Дамянов

Тя поезията не била толкова страшно нещо, както си мислеше преди. Може би отрицателното отношение беше насадено до голяма степен от училището и отношението на госпожата по литература. Когато правиш нещо с досада и без любов – то ти личи и малко или много пренасяш тези чувства към предмета и на другите. А госпожата беше повече от отекчена и от Смирненски, и от Дебелянов, и от Ботев, а Гео Милев и Вапцаров просто ги прескочиха тогава, за това и сега…

Чуеш „поезия“ и подскочиш неволно от мястото си.

Като тревата

Как искам моят стих да бъде прост,

съвсем обикновен! Като тревата,

като хлапака, който цапа бос

във локвите от дъжд, като водата,

която пия, за да стане кръв,

и като камък, от скала откъртен!…

О, ако можеше да е такъв,

той щеше да е като тях безсмъртен!

1966

Прозорец до земята

Моят партерен нисък прозорец

гледа в уличка с много брези.

Слязъл долу до земните хора,

той се пълни със смях и сълзи.

Той се пълни със цъфнали клони,

с листопади и зимно сребро.

А когато децата се гонят,

сякаш бягат през мойто бюро.

И връхлитат през него стихии,

летен дъжд, майски гръм мигновен.

И не смогвам аз нийде да скрия

свойта гола душа, своя ден.

Мойта стая е толкова ниска,

че прозорецът става врата –

за добро и за зло, без да иска,

преминава през нея света.

1966