Откакто телевизионният ни ефир бе залят от турските сериали, българското общество като че ли се раздели на два враждуващи лагера. Единият – на жените, повечето от които домакини, любителки на сълзливите сапунки и другият – на всички останали, ненавиждащи всичко турско. Започнаха се едни дебати за това как „турчелята“ ни „подготвяли“ за своя начин на живот, коткали ни и ни зарибявали, промивали ни мозъците с помията си и пр. и пр.
Тези хора, които така върло се бореха срещу турското „нашествие“ под формата на тв сериали 20 години не се бяха усетили, че са жертва на американската пропаганда, която атакуваше както на малкия екран, така и на големия, на музикалния фронт, в модата, по магазините и всъщност ни завладя изцяло. Замени нашата култура с тяхната. Това направи американската пропаганда и никой не го усети. Никой не се възпротиви.
Но понеже споменът от турското робство е още жив – турците са ни още черни.
Предполагам едно 90% от върлите врагове на турските сериали никога не са ги гледали, или ако са, то е най-много 1 серия и то насила. Ако ги бяха гледали, щяха да разберат на каква пропаганда са били подложени 20 години. Турските сериали са цвете в сравнение с нея, и сега ще обясня защо.
Ще говоря от свое име – млада жена, която до скоро ненавиждаше този тв формат – сапунката, но го преоткри в два сериала – „Перла“ и „Листопад“. На тези, които не са запознати, ще обясня с две думи за какво става въпрос.
И в двата сериала се говори за живота на големите турски семейства, където в една къща живеят дядовци, баби, внуци, снахи, братовчеди, лели и чичовци и всички заедно се справят с трудностите – с проблемите в работата, проблемите с децата, възпитанието, финансите, любовта.
Конфликтът баща-деца (в „Перла“ дядо-внуци) е засегнат много интересно. Бащата е поддръжник на „старите“ порядки – нищо не трябва да се случва без негово знание и разрешение, децата трябва да си намерят достойни партньори в живота, да се изучат честно и да работят и живеят честно и достойно. Е, разбира се никое от тези неща не се случва без бой, нали трябва да има интрига. Не казвам, че тези сериали са идеални и учат на най-хубавото, казвам, че са по-добри от това, което са ни предлагали до сега американците. Защото горе долу българският народ освен американско друго не гледа.
От турските сериали аз научих, че едно семейство може да бъде задружно въпреки недостатъците на всеки един, въпреки немотията, въпреки злите хора. Научих, че братята и сестрите могат да бъдат истински приятели, а не да се търпят, защото нямат друг избор. Научих, че хората могат да си казват мили думи и да се целуват не само веднъж годишно или по празници, а на изпращане сутрин за работа и посрещане вечер. Научих, че основно правило в любовта е искреността и пълната липса на всякакви тайни. Научих, че родителите не са отговорни само за изхранването на детето, те трябва да му дадат морална основа, на която то да се изгради като личност. Научих, че те могат да бъдат и приятели, тежката бащина ръка може и да гали, да прегръща и подкрепя, устните да целуват и успокояват и това да не се случва веднъж годишно, а във всеки един момент, когато детето има нужда.
Нищо от тези неща го нямаше в моето семейство. Не го видях и в семейството на приятелите ми. Нямаше го и в екранизираните американски семейства. Там децата враждуват помежду си, или с доведения си родител, противопоставят се на майките и бащите си, наскърбяват ги… Всъщност, разликата между американската телевизия и турската според мен е тази: първата показва как можем да живеем добре без да се стараем да бъдем добри, тя казва: живей както си искаш, нищо няма значение, само на теб да ти е кеф. Турската показва как можем да живеем добре като се стараем да сме добри, тя казва: кой каквото посее, това и ще пожъне, живей честно и правилно и няма да имаш проблеми.
Ето това научих от турските сериали и прочетох не едно мнение за това какво именно харесват българските жени в тези филми. А именно – запазените патриархални ценности, моралът в тях е жив, има зло, да, престъпления, изневери, отмъщения, омрази и т.н., но има и добро, има честност и доброта, които отсъстват в други филми. Това е, което е липсвало на българската публика през тези 20 години американщина – моралът, това е и което е намерила в турските сериали.
Честно казвам, те ме научиха да ценя семейството, рода си, родителите си. Те ме накараха да копнея да съм близо до тях и до роднините си. Осъзнах, че без тях, без пълнокръвното, обично и единствено семейство съм като дърво без корен.
КОТЕНЦЕ - ЗЛАТНО ЧЕЛЦЕ 