Евтаназия

– По-добре да не се мъчи, това нейното живот ли е?

– Мхм…

Баба Мара беше на 95 години, когато получи инсулт. Краката й се парализираха, не можеше да говори и преглъща. До преди няколко дена подвижна, сега беше жив труп. Откараха я в болницата. Пъхнаха в носа й и в устата й тръби, с които да се храни, понеже сама не можеше. Дъщеря й – Силвия, със зетя Петър и малката Петка, заедно с една сурия роднини и доктори бяха наобиколили леглото й. Тя ги чуваше, разбираше, но не можеше нищо да каже. Влажните й подпухнали очи гледаха ту в дъщерята, ту във внучката, ту в доктора. Силвия цъкаше с език, докторът кършеше ръце, а Петка стоеше, гледаше и мълчеше.

Беше отвратително. Не можеше да повярва, че собствената й дъщеря й говори за това, че е по-добре да й махнат системите.

– Знаеш, че те обичам, майко. Сърцето ми се къса като гледам как страдаш. Не искам да страдаш и за това ние решихме, че ще е по-добре за теб…

Баба Мара затвори очи. Не искаше да слуша, не искаше да я гледа в този момент, а бе прикована за леглото и бе безсилна. Как така ще й отнемат живота? Как така ще решат, че за нея е по-добре да си замине, защо? Защото те ходят, а тя не? Защото те говорят, преглъщат, слушат, мечтаят, скачат, живеят – а тя не? Защото е стара и безполезна?

Какъв живот е това, когато се мъчиш, казваше Силвия. По-добре смърт, отколкото мъчение ли?

Не можеше дори да се обърне на другата страна, с гръб към дъщеря си. Беше й горчиво. Някаква оловна топка се беше събрала в гърдите й и тежеше, тежеше. Накрая сълзите избликаха от очите й като из ведро. Машината до нея запищя, Силвия стана стресната, докторът дойде, каза й да излезе…

Беше късен следобед. В стаята се чуваше равномерното хъркане на трима старци. Баба Мара лежеше по гръб, с отвратителната тръба в устата, прикована за кревата, тя не можеше да се мръдне в страни, гледаше втренчено в тавана.  Мислеше. Пресмяташе. Макар и на 95, макар и жив труп, тя живееше в мисълта си. Мисълта й бе свободна. Въпреки болницата, въпреки болката, въпреки Силвия и безизразния Петър – баба Мара бе жива и се наслаждаваше на живота си. Бе щастлива, че е още там.

Вратата проскърца, тихи стъпки се приближиха до леглото й. На стола седна малката Петка. В началото старицата не я забеляза, беше се замислила. После се опита да се усмихне. Петка хвана ръката й и й зашепна.

– Помниш ли, бабо, като веднъж на село настъпих една оса? Тя беше още жива, но се гърчеше, крилете й бяха пречупени, не можеше да ходи, но антенките й се мърдаха бързо във всички посоки. Тогава ти ми каза да не я убивам, защото щом не мога да дам живот на такава оса, нямам право да го отнемам, нали? Щом не е умряла от настъпването, значи още не й е дошло времето, така ми каза. Ти, като си получила инсулт, сега не можеш да ходиш и нищо не можеш да правиш, нали? Ама щом не си умряла от инсулта, значи още не ти е дошло времето и само Този, Който дава живот може да ти го вземе, нали?

Животът може да е изпълнен с болка, но все пак е живот. А ние можем да се покаем единствено докато сме живи.