Ожени се на 28. Всъщност, момичето беше хубаво, добро, скромно, допаднаха си и си рекоха – какво чакат! Това може би е последната им възможност да създадат семейство. Да, последна, защото тогава времената бяха други, тя, на 24, вече беше по-скоро стара мома, а на него отдавна му бяха дотегнали мрънканията на родителите му. Реши да се отдели от тях и ето, че му се отвори добра възможност.
А не, че се обичаха. Не, просто се харесаха, той бе хубавецът на селото, тя – първа премяна на мама и тате, а те с радост я дадоха. Отидоха в големия град, наеха си малко жилище и скоро-скоро въртележката на бедняшкия живот ги завъртя така бързо, че се забравиха. Уморен вечер след работа той с досада влизаше в дома си, където тя с радост го чакаше на вратата, усмихваше се, посягаше да го целуне така, както всяка млада булка се радва да целуне съпруга си вечер след работа… Но това дотегна. Миловидното й лице му дотегна, въпросите, разговорите, взаимността… бе научен да живее сам за себе си. Искаше да бъде сам, но не можеше.
След някоя и друга година се родиха децата. Какво да правиш, такива бяха времената – колкото даде Господ – толкова! Плач и мръсни пелени от сутрин до вечер. Не, всъщност от сутрин до сутрин, почти не можеше да спи от тях, въпреки, че грижата за децата бе изцяло на жена му. Той дори не ги взимаше на ръце. Пречели му, ще го изцапат… През нощта не можеше да спи от тях, въпреки, че те бяха в другата стая с майка си. В почивните дни не го свърташе вкъщи, беше му претъпкано, искаше да бъде сам…
Сърдит човек беше той, дори когато пораснаха и започнаха да се учат, той не се сближи с тях, дразнеха го, пречеха му, досаждаха му с въпросите си, грижеше се за тях само в крайна нужда, когато майката бе твърде заета. Не жена му, а майка им. И не неговите, а нейните деца. Той просто искаше да бъде сам и целият свят му беше черен заради това, че не можеше. Беше мъж и имаше семейство, за което трябваше да се грижи до край.
Къщата се напълни с детски глъч, смях, кавги и бъркотия. Тъжни и весели моменти, празници и делници и над всичко това стоеше неговият вечно сърдит поглед, навъсените вежди и детският страх от него. Защото когато той бе сърдит, всички трябваше да стъпват на пръсти, да не проговарят ни думичка в негово присъствие и да треперят, защото бяха виновни за неговото постоянно лошо настроение. А той просто искаше да бъде сам.
И остана сам. Но освен това до него се промъкна и самотата. Майката на децата намери удобен момент и с право го остави, не виждаше смисъл вече във въображаемата си връзка с господин Никой. Децата, едно по едно, също напуснаха дома и изпълниха заръката си – никога повече да не се връщат там. Обещание, което си бяха давали в тежки моменти на страх и горчивина, на дълго подтискани сълзи, заради този, който искаше да бъде сам.
Чак сега той разбра какво е имал, но го е загубил. Тривиално, нали, и все пак, това беше истината в неговия живот. И каквото и да правеше, той не можеше по никакъв начин да я промени, защото времето не се връща назад така, както и вече потеклите сълзи никога няма да се върнат в окото.
КОТЕНЦЕ - ЗЛАТНО ЧЕЛЦЕ 