Архив

Щастливо чувство блика от мозъка

 Сигурно учените са го открили отдавна, но едно е да го прочетеш в евтиния вестник, друго е сам да стигнеш до този извод, чрез личния си опит.

Нещата, които ни радват, стимулират производството на хормона на щастието в мозъка (или там където се прави) и ние ставаме щастливи. Това значи, че не е без значение дали ще се порадваш 5 минути на котката си преди да излезеш от къщи, дали ще изпиеш чашата чай с наслада, или на бързо, колкото да си напълниш стомаха, дали ще помиришеш цветето във вазата, докато минаваш покрай него, или просто ще погалиш листенцата му…

Онова бля-бля за малките неща в живота, които ни правят щастливи, е вярно. Осъзнаваш го, когато загубиш някое от тези неща. Аз го осъзнах, когато се разделих с котката си. Тогава разбрах колко щастие ми е носела тя, едва ли не физически усещах как хормона на щастието се разлива на талази от сърцето ми само като я погледнех в очите и тя отвърнеше на моя поглед. Така както физически усещаш празнината пак там, в гърдите, когато се разделихме. Наистина оценяваме нещо чак като го загубим. И колкото и да си казваме – добре, ще почна да ценя това, което имам, без да чакам да го загубя – не е същото. Никога няма да можеш да оцениш толкова добре нещо така, както ще го оцениш като го загубиш. Така е, знам го.

За това всички тези малки 70 неща, които ще ти изредя в последващите статии – не ги подминавай, изпълни ги, усети ги, разбери – важат ли за теб, или това нищо не значи и не те интересува. Ако щеш бъди отрицателен, бъди трол, намрази ги, но не ги подминавай с безразличие. Не за друго, ти ще загубиш от това, не аз.

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.

Останалото е мечта – цени това, което имаш.

Предишното го няма вече, а бъдното не е дошло.

Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

                                                                          Андрей Германов

Защо не рисуваш?

Всички като малки са рисували. Още от предучилищна възраст мама ти е давала празни листи и нещо за драскане – цветни моливи, пастели, флумастери… Помниш ли следите, които си оставял по тапетите с химикалка? Или по тефтера на баща си? Толкова книжки за оцветяване си издраскал. Без да внимаваш да не излизаш от очертанията, без да съобразяваш цветовете, без да мислиш какво е нарисувано… Никой не ти е казвал, че не можеш да оцветяваш и това не те е спирало. Никой не ти е казвал, че само хабиш хартията и материалите. Мама се е радвала, че се занимаваш с нещо. Татко е бил спокоен, защото не си му висял на главата. Ти си бил щастлив. И, интересно, с всяка следваща издраскана книжка, с всеки оцветен лист ти неволно си ставал все по-добър и по-добър. Не си станал Леонардо, но си бил щастлив.

Докато не си пораснал. Тогава и очакванията са се увеличили. Искали са от теб да рисуваш все по-добре, но вече не си имал толкова време. Защото освен това са искали и други, нови неща от теб. Приятното рисуване остава на заден план. Повярвал си, че не можеш да рисуваш. Повярвал си. И си спрял да рисуваш.

Сега си в края на 20-те си, може би на 30 и кусур и последното, за което се сещаш да направиш е да рисуваш. Защо да го правиш – ти не си художник, работата ти не е свързана с това, няма картини да продаваш, я!

Забравил си колко добре си се чувствал пред белия лист, пред твоята нова рисунка. Сега мислиш, че ако не е картина, която би си окачил на стената, то е за боклука.

В най-добрия случай се осмеляваш да вземеш лист сега и да надраскаш нещо. В най-добрия случай. Но плахо и бързо го изтриваш с гумичка. И до тук.

Ние не рисуваме. Големите хора не рисуват. Написах „рисуване“ в гугъл – излизат главно курсове за деца, частни кандидат-студентски уроци или лични галерии на художници. Ние големите хора не рисуваме. Няма любители рисувачи и това ни е проблем, защото рисуването

– подобрява дейността на мозъка

– действа успокояващо, освобождаващо

– развива мисленето и въображението

– освобождава от стреса

– лекува леки форми на депресия

– полезно занимание вечер – вместо компютъра, телевизора

– последното го измисли ти. На листа.

Книгата за мен е…

Не помня какво точно четох, но действието се развиваше в студена мразовита нощ, зима, виелици, сняг… помня че като прочетох разказа или там каквото беше и вдигнах глава се изненадах, че е ден и навън е слънчево лято, така се бях вживяла в това, което прочетох!

Друг случай – „Престъпление и наказание“, Достоевски, чета сцена на семеен скандал, жената вика като обезумяла, някой друг й отвръща, страшна виканица, като приключвам с главата осъзнавам, че в стаята е гробна тишина. Имах чувството, че до сега е имало караници тук, или в съседната стая.

Книгата за мен е врата към друг свят. Колко изтъркано, но, да, врата е. Когато прекарам по-дълго време с някоя книга чувствам, че съм лична приятелка с героите, не си ги представям визуално, не знам кой как изглежда, но и нямам нужда.

Книгата за мен е като най-добрата приятелка.

Бягство от реалността.

Не искам да чета книги, за които се казва: „Това е действителността“. Не искам да виждам грозната действителност в книгите, не искам да чета за насилие, убийства, измами, кражби, престъпления, алчност… защо трябва да чета за помията!

Г*вната са част от действителността, аз не познавам седалище, което да не изпуска газове, но това не значи, че трябва да гледаме филми с г*вна и газове, нито да четем книги, нито да говорим за това. Защо трябва да вкарваме в живота си умишлено и допълнително това!

Обичам цветните корици, картинките по тях, обичам дебелите книги, многото страници, допира с тях. Обичам когато започна да чета някоя книги, да я подвържа преди това. Въпреки че обичам да гледам кориците, обичам и да подвързвам книгата. Винаги по един и същи  начин – имам стара хартия от чертежи и я оцветявам в розово – всичките ми подвързии са розови. Обичам розовото.

Обичам и разделителите за книги. Използвам опаковки от бонбони, стари хартийки, които също оцветявам в розово…

Обичам да чета в автобуса, в леглото, чувствам се толкова уютно. Нямам търпение да се стопли времето и да изляза да чета навън, в градината.

Когато чета книга, нямам нужда от компютър, нямам нужда от сериалите, които преди ме разтушваха, нямам нужда да гледам филми… не съм гледала от не знам колко време, защото имам книгата. Тя е много по-богата от филма. В нея има музика, има мирис, има вкус, има цвят! И аз участвам във всичко това, аз съм част от него, доката във филма съм просто ззрител, пасивен наблюдател…

Когато става много интересно и напрегнато, прикривам с ръка или разделителя редовете под този, на който съм в момента, за да не се изкушавам да прескоча някой ред от вълнение.

Имам си тефтерче, в което записвам всяка нова книга, която съм си взела, записвам името и автора. Искам да знам какви книги имам. Имам и друго тефтерче, в което пак записвам книгите, които имам, но по азбучен ред на авторите, така знам колко и кои книги имам на Даниел Стийл, примерно.

Имам трето тефтерче, което е хронологично – в него записвам прочетените книги с дата когато съм ги прочела. Така знам миналата година колко книги съм прочела, в кои месеци съм била най-активна и какво съм чела повече – чиклит, стари автори, поезия, или православна.

Имам тематичен график, според когото всяка седмица чета книги от различен жанр, примерно тази седмица чета съвременна литература, другата ще чета православна, после някаква здравна, или чиклит, или някаква класика… този график спазвам от 5 години, списъците ги водя от 5 години и ми е такава радост!

Имам една чашка, в която държа разделителите си. Като прочета някоя книга, оставам разделителя там. Като започна друга – взимам разделител от там. Те са много и различни.

Много държа на положителното съдържание в книгата. Първо прочитам задната корица и преценявам става ли за мен или не. Не чета книги, които имат на задната си корица следните думички и подобни на тях: изневяра, убийство, престъпление, интриги, лъжи, завист, алчност, много секс – разкрепостени истории, тайни, мистерии, крими, трилър, ужаси…

Какво ли чета всъщност?

Не ти вярвам, че нямаш време!

Всички казват: Нямам време. Колко обичам да правя това и онова, а нямам време за нищо!

Какво значи да нямаш време, и какво – да имаш. Времето не е на зърна, че да го събереш в джоба и да се изсипе от дупката, не е и на пари, за да го преброиш, времето просто си тече, ние нямаме власт над времето – не можем да го спрем, не можем да го забързаме, не можем да го видим, нито да го пипнем. Можем да видим и усетим само въздействието на времето върху материалните предмети и все пак – то е неподвластно на нас.

И когато ми казваш колко много обичаш да четеш, но нямаш време, аз ще приема, че не обичаш толкова много да четеш, колкото да гледаш телевизия и да тъпееш в нета.

Денят се състои от 24 часа. 8 часа спим, 8 часа работим и ни остават още едни 8 часа, които наистина се изсипват от дупката на джоба, но не знаем как. Може би в пътуване, пазаруване, домакинстване, семействане, мързелуване… само не и в правене на нещата, които обичаме защото, видиш ли, нямаме време!

Време винаги има, въпросът е как предпочитаме да го изкараме. Не можеш да ме убедиш, че ти е тъпа телевизията и много обичаш да четеш книги, но вечер след телевизията нямаш време за четене. Ти просто обичаш повече да гледаш телевизия, отколкото да четеш. Колкото и кофти да ти звучи.

Има една книга на Нийл Фиоре „Навикът да действаш СЕГА!“, която би била много полезна за тези, които все нямат време и за тези, които пък не могат да се накарат да си свършат работата, а само я отлагат. Много хубава и полезна книжка, малко по-късно ще пиша за нея.

А ти „намери време“ да правиш това, което наистина искаш да правиш.

 

Преди 5 години аз бях съвсем наясно с това какво обичам да правя и даже се гордеех с това, че имам разностранни интереси, за разлика от моите връстници, които знаеха да ходят само по кафета и дискотеки.  Живеех си аз с тази мисъл, като в същото време не се занимавах с хобитата си, защото нямах време. За летните ваканции си правех огромни списъци с това как да си прекарам най-пълноценно лятото и в същото време да си почина, но нищо от тези неща не изпълнявах, а в същото време твърдях пред себе си, че обичам да ги правя. И така в един момент аз осъзнах, че нищо от това, което преди ми е носило радост, или поне така съм си мислила, всъщност не ми носи, защото като дойде времето, в което мога да правя тези толкова бленувани неща, аз просто не исках да ги правя. И се изплаших – осъзнах, че не съм нищо по-различно от тези мои безделни връстници, даже съм по-зле, защото те поне не се мислеха за нещо повече.

И какво направих – взех се в ръце, колкото и странно да звучи, след много зор и терзания изясних си какво наистина обичам и искам да правя и… започнах да го правя!

 

Различното при мен е, че не работя, а ученето ми е доста олекотено, тъй че нямам почти никакво времево ограничение, за да се развивам.

Колко е хубаво да няма нужда да работиш! Страх ме е да си помисля, че след по-малко от 2 години ще трябва и аз да се впусна в робската въртележка, която я въртите всички вие…

 

Хм, за какво го написах всичко това?

 

Моят дом е моят дом

Ето това не знам къде да го поместя.

Преди време, докато разглеждах в читалнята разни интериорни и дизайнерски списания само цъках с език каква е тая пуста суета, колко пари отиват за едното нищо – облегалката на стола да е такава точно, а не инакава, защото няма да отива на бравите на вратите в дома ти. Или цветът на тапицерията да е по-така, за да не контрастира с килимчето пред банята… Суета на суетите, защо, чудех се, се обръща толкова голямо внимание на толкова незначителни неща – формата на чучура в кухнята, столовете да не са от магазин, а дизайнерски, табуретката да е от комплект с дивана, шарката на тапетите в хола да не е под ъгъл 60 градуса, а 30, защото не било в хармония с подовата настилка в антрето.

И има цяла професия – интериорен дизайнер,  която се занимава с тези истории и врели-некипели. Какви вълнения имат хората, на каква суета робуват и как луди пари хвърлят за всичко това, докато някъде хората седят с месеци безработни и пердетата са им избелели (олеле, какъв ужас само!).

Та, рекох си, както всяко друго нещо – и това трябва да е с мярката си.

Да, в дома си трябва да се чувствам уютно. Да ми е чисто, подредено, удобно и спокойно. Но не и да се водя по дизайнерската интериорна мода (защото има такава!) и всяка година да давам луди пари за нови неща, защото, ох майко, втръсна ми този диван от 2009-та!

Всичко това го пиша, защото напоследък се зарибих по разни интериорни истории. Не в тая крайност, а по-скоро от сорта на практически съвети и направи си сам.  От нищо нещо и неща от сорта как с минимално средства и без пари можем да докараме нещо хубавичко и да си освежим дома. За това и обмислям да отворя нова категория с такива неща, които аз съм си измислила, или съм видяла някъде, но за това по-нататък.

Иначе единственото хубаво на тази маниакална крайност, за която говорех е, че тези интериорни дизайнери имат хляб на масата благодарение на човешката и парвенюшката суета.

 

А още по-иначе – боклукът е провалът на въображението. (видях го в един форум)

Какво научих от турските сериали

Откакто телевизионният ни ефир бе залят от турските сериали, българското общество като че ли се раздели на два враждуващи лагера. Единият – на жените, повечето от които домакини, любителки на сълзливите сапунки и другият – на всички останали, ненавиждащи всичко турско. Започнаха се едни дебати за това как „турчелята“ ни „подготвяли“ за своя начин на живот, коткали ни и ни зарибявали, промивали ни мозъците с помията си и пр. и пр.

Тези хора, които така върло се бореха срещу турското „нашествие“ под формата на тв сериали 20 години не се бяха усетили, че са жертва на американската пропаганда, която атакуваше както на малкия екран, така и на големия, на музикалния фронт, в модата, по магазините и всъщност ни завладя изцяло. Замени нашата култура с тяхната. Това направи американската пропаганда и никой не го усети. Никой не се възпротиви.

Но понеже споменът от турското робство е още жив – турците са ни още черни.

Предполагам едно 90% от върлите врагове на турските сериали никога не са ги гледали, или ако са, то е най-много 1 серия и то насила. Ако ги бяха гледали, щяха да разберат на каква пропаганда са били подложени 20 години. Турските сериали са цвете в сравнение с нея, и сега ще обясня защо.

Ще говоря от свое име – млада жена, която до скоро ненавиждаше този тв формат – сапунката, но го преоткри в два сериала – „Перла“ и „Листопад“. На тези, които не са запознати, ще обясня с две думи за какво става въпрос.

И в двата сериала се говори за живота на големите турски семейства, където в една къща живеят дядовци, баби, внуци, снахи, братовчеди, лели и чичовци и всички заедно се справят с трудностите – с проблемите в работата, проблемите с децата, възпитанието, финансите, любовта.

Конфликтът баща-деца (в „Перла“ дядо-внуци) е засегнат много интересно. Бащата е поддръжник на „старите“ порядки – нищо не трябва да се случва без негово знание и разрешение, децата трябва да си намерят достойни партньори в живота, да се изучат честно и да работят и живеят честно и достойно. Е, разбира се никое от тези неща не се случва без бой, нали трябва да има интрига. Не казвам, че тези сериали са идеални и учат на най-хубавото, казвам, че са по-добри от това, което са ни предлагали до сега американците. Защото горе долу българският народ освен американско друго не гледа.

От турските сериали аз научих, че едно семейство може да бъде задружно въпреки недостатъците на всеки един, въпреки немотията, въпреки злите хора. Научих, че братята и сестрите могат да бъдат истински приятели, а не да се търпят, защото нямат друг избор. Научих, че хората могат да си казват мили думи и да се целуват не само веднъж годишно или по празници, а на изпращане сутрин за работа и посрещане вечер. Научих, че основно правило в любовта е искреността и пълната липса на всякакви тайни. Научих, че родителите не са отговорни само за изхранването на детето, те трябва да му дадат морална основа, на която то да се изгради като личност. Научих, че те могат да бъдат и приятели, тежката бащина ръка може и да гали, да прегръща и подкрепя, устните да целуват и успокояват и това да не се случва веднъж годишно, а във всеки един момент, когато детето има нужда.

Нищо от тези неща го нямаше в моето семейство. Не го видях и в семейството на приятелите ми. Нямаше го и в екранизираните американски семейства. Там децата враждуват помежду си, или с доведения си родител, противопоставят се на майките и бащите си, наскърбяват ги… Всъщност, разликата между американската телевизия и турската според мен е тази: първата показва как можем да живеем добре без да се стараем да бъдем добри, тя казва: живей както си искаш, нищо няма значение, само на теб да ти е кеф. Турската показва как можем да живеем добре като се стараем да сме добри, тя казва: кой каквото посее, това и ще пожъне, живей честно и правилно и няма да имаш проблеми.

Ето това научих от турските сериали и прочетох не едно мнение за това какво именно харесват българските жени в тези филми. А именно – запазените патриархални ценности, моралът в тях е жив, има зло, да, престъпления, изневери, отмъщения, омрази и т.н., но има и добро, има честност и доброта, които отсъстват в други филми. Това е, което е липсвало на българската публика през тези 20 години американщина – моралът, това е и което е намерила в турските сериали.

Честно казвам, те ме научиха да ценя семейството, рода си, родителите си. Те ме накараха да копнея да съм близо до тях и до роднините си. Осъзнах, че без тях, без пълнокръвното, обично и единствено семейство съм като дърво без корен.