За съжаление у нас битуват доста странни и неверни твърдения за това какъв е родният православен християнин. Тази статия има за цел да опровергае някои от тези мнения, да обясни поведението на набеденият за вярващ човек и да хвърли малко светлина по въпроса за това какво значи да си вярващ.
1. Най-често християните са заклеймявани като лицемери. Защо? Защото „проповядвали“ едно, а вършели друго. В интерес на истината не са много вярващите, които са си поставили за задача задължително да оповестят на всички в какво се състои Христовата вяра и как трябва да се живее. Но когато е известно за някого, че е вярващ, или поне за такъв го мислят другите, то той моментално става и лицемер когато поведението му не съответства на това, което се очаква от него.
Нещото, което безбожниците не разбират е, че това да си вярващ не значи да си безгрешен. Християните имат стремеж към това, да, но това не значи, че са такива и не е лицемерие това да се стремиш да се промениш към по-добро. Всеки, който е опитвал, знае, че не е лесно и не става от раз.
Когато Стефка е пушила от гимназията още и иска да откаже цигарите, тя е искрена в желанието си, но поради слабост, понякога не удържа на изкушението и запалва. Това лицемерие ли е? Лицемерие ще е, ако тя всъщност не иска да откаже цигарите, но тръби навсякъде, че ще ги откаже, като има в главата си някава задна умисъл.
2. Християните са агресивни.
Разумният човек знае, че няма нищо по-лошо от това на базата на частни наблюдения и умозаключения да правиш съждение за общото (индукция ли му се викаше). Това, че баба Пена от долния етаж ходи на църква и плюе и проклина всеки, който се изпречи на пътя й със собствено мнение, не значи, че всички, които ходят на църква са такива.
Православието учи на кротост и смирение, да се държиш с другите така, както би искал с теб да се държат, да не обиждаш и осъждаш, а да уважаваш всички, дори и тези, които не ти отвръщат със същото. По това се различава християнинът от другите. Ако този, който твърди, че е такъв, а в същото време те обижда и ти се подиграва, просто не го считай за християнин. Той не е представителна извадка от този вид.
Странно е как човекът е склонен да приема за истина това, което на него му е изгодно и е сходно с неговите разбирания без да разсъждава върху това прав ли е, крив ли е. Ако в обкръжението си има един агресивен, който плюе срещу всички и се счита християнин – то той ще му повярва, че е такъв и с охота ще се настрои срещу религията. Но ако познава някой кротък и добър човечец, който също е християнин, но не парадира с това, и през ум няма да им мине на околните, че той наистина е такъв и неговата вяра го прави по-добър…
3. Прекален светец и Богу не е драг
Много често казвана поговорка, но грешно тълкувана. Да, вярно е и важи за всички с пълна сила, но за да се разбере правилно първо трябва да стане ясно какво значи „прекален светец“. В благочестието няма крайности, никога добротата и любовта на някого няма да е в повече, защото това е нещо хубаво. Но когато се прави на сила, формално, не според възможностите и вярата, то то е прекалено и това не е Богу угодно.
Вярващият се развива в своята вяра. Едни са по-напреднали, други са съвсем в началото, защото едни имат по-силна вяра, други по-слаба, а трети още се колебаят в това. И когато примерно един, който току-що е разбрал, че има Бог и трябва да спаси душата си, но още не е убеден в истинността на някои неща, и се впусне в тежки и трудни подвизи свръх сили – това ще е прекалено за него и няма да е добро. Защото той ще прави тези неща не от вяра и любов и може сам да си навреди.
Както малкото бебе постепенно от кърма се захранва и с други храни и вече като порасне яде всичко и ако му се даде твърда храна докато е още малко, ще му се навреди, така и вярващият се развива във вярата и в делата си постепенно и ако прескочи някой етап – по-скоро ще си навреди. Това значи „прекален светец и Богу не е драг“.
За това и за някои е крайност да ходиш всяка неделя на църква и казват, че фанатиците го правят. Да, когато вярата не ти достига, за да направиш и това малко усилие, то ще ти се струва неимоверно голямо, докато други ходят с удоволствие. Когато кажеш, че постенето е крайност, ти казваш – моята вяра не ми достига за това да постя през годината, аз не съм готов на това за Бога. Докато други постят с радост и не могат и да си представят да ядат блажно в постни дни. За тях това не е крайност.
Така че понятие като фанатизъм в този си смисъл няма. Всичко се пречупва през личната гледна точка и собствените възможности.
4. Вярващите са привилегировани.
Странно откъде е дошло това мнение, че вярващите се смятат за нещо повече от невярващите и гледат отвисоко другите. Повярвайте ми, ако познавате такъв индивид, просто не го считайте за вярващ. Това не е характерна черта на Христовия воин. Защото Сам Христос не прави разлика между хората – грешници ли, праведници ли, жени или мъже и Той не гледа на лице, а на сърце, както и казва ние да постъпваме. Слънцето грее еднакво за всички и това всички го знаят.
5. Религията е агресивна.
Много хора се позовават на Средновековната история, кръстоносните походи, инквизицията, покръстването, мисионерството в екзотичните страни и заключават, че религията е агресивна, враждебна, лоша.
Агресията е отрицателна черта на човека, а не на религията. Във всеки момент от историята на човечеството е имало войни, дори и днес, които са имали едни или други цели. Но религията не се крие в основата на всички войни. Най-жестокият политически строй – комунизмът е атеистичен. Както и фашизма всъщност.
Църквата събира в себе си хора, а хората са грешни. Това не значи, че Църквата е грешна, както болницата събира болните хора, но тя не е болна като институция. Както тя е лечебница на тялото и в нея отиват телесно болните, така и Църквата е лечебница на душата и в нея идват душевно болните от болестта грях.
В болницата лекарите предписват различни медикаменти и правила на живот и хигиена, които ще излекуват човека, така и в Църквата духовните отци учат на правилен живот според Христа, който ще излекува душевните недъзи. На никой телесно болен, който не спазва предписанията от лекаря, не му е виновна болницата за това, но всички обвиняват лечебницата Църква за неизлекуваните си души, а те самите не спазват предписанията, дадени от нея.
Когато в историята, или в днешно време се знае за не особено благочестив духовник, всички считат, че щом той е такъв, цялата Църква е такава. Но когато се знае за добър такъв – всички мълчат. Защо? Светите хора, които са живели от началото на нашата ера до наши дни са сигурно милярди и малко от тях са известни днес, но никой не говори за тях, докато в главите на хората са само инквизицията, кръстоносните походи, мисионерските покръствания и т.н. Не е ли малко субективно и наивно да се приема само половината истина, за която в същото време има и съмнения до колко е истина, а да се пренебрегва другата, положителната?
/следва/
Ще започна новата година с един роман стар почти колкото майка ми. Не че тя е от палеозоя, но литературата остарява доста по-бързо от нея.
КОТЕНЦЕ - ЗЛАТНО ЧЕЛЦЕ 