Улицата на мечтите

автор: Адриана Триджиани

издателство: Ера

страници: 357

година: 2010

цена: 14 лв

Аз не разбрах за коя улица ставаше въпрос и какви толкова са тези мечти, ама карай. Така и така започвам с мрънкане – очебодно някой не си е свършил работата, защото е пълно с печатни грешки от недоглеждане. Понякога дори се получава двусмислица, просто е дразнещо.

Както става ясно от гърба на книгата, това е продължението на „Страст, сълзи и лачени обувки“, за която бях писала тук преди време. Когато я бях прочела, нямах търпение да почна следващата, беше интересно да разбера какво ще стане, въпреки че се очакваше – не очаквайте кой знае какви изненади, все пак това е „ежедневен роман“.

Не знам какво да коментирам. Става, харесва ми, беше приятно, само на места малко се дразнех. Просто не мога да приема, че 80-годишните също го правят или че някой толкова лесно прощава изневяра, но както и да е.

Когато човекът си отиде – ракиджийницата

Преди да покажа ракиджийницата, ще ви представя една къща над вадата. Има в селото една вада, до която има и чешма с корита, от които някога е пил добитъкът. Та, на двата бряга на барата стои еднопространствена къща с дупка в пода.

Влизаме вътре.

И ето ни вътре. Едно пространство, един прозорец с метална решетка и една правоъгълна дупка в пода, явно не случайна. Основите са каменни, подът изглежда бетонен.

Надник? Като казах бара, нямах предвид река, нали ме разбрахте?

Така като гледам тоя прозорец май не е имал отваряемо крило.

Предназначението на тая къща за мен остана мистерия, освен ако тая вада някога не е била пълноводна река и това е било своего рода вятърна мелница, ъ?

Сега преминаваме на ракиджийницата, която е  в непосредствена близост с тази къща и барата.

Някой е имал нужда от тухли.

Това е входът. Красиво а?

Стоманобетонна греда.

Не знам как се вари ракия, ама тия бетонни корита сигурно имат пръст в тая работа.

Тук вече джамовете си ги е свил някой.

Панорама на най-голямото помещение.

Поглед към входа.

Това е странно помещение. Всичко е черно.

чееернооо

Гредова конструкция, стоманобетонна плоча. Черни.

Нещо от черната стая се стича надолу и излиза през тази старателно измазана и оформена дупка. Но разстоянието до барата е доста.

Това е сутеренен етаж, чийто вход е от задната страна – сградата е построена на наклонен терен.

Това определено не са тухли четворки, нито обикновени.

Това е. Уф, 3 часа и половина ги качвам тия снимки, дано си е заслужавало.

Когато човекът си отиде – училището

Започвам със снимките от училището. В това село има две училища, едното е действащо в момента, до колкото знам, но не съм сигурна, другото е това. Като го гледам, конструкцията най-вероятно е с носещи стени, стените са тухлени, очевидно е имало електричество, стените са боядисани с блажна боя на горния етаж, както и вратите и касите на прозорците, които са останали. Подът обаче е паркетен. За подовата конструкция не знам нищо, така и не разбрах. Започнахме да надничаме от първия приземен етаж.През цялото време се чуваше скърцане на някаква врата, ама такова скърцане не съм чувала до сега. Беше си страшно, още повече, че училището е по-голяма сграда от къщичките, които разгледахме до сега.

Дори има запазени стъкла. Подпрозоречният парапет е доста нисък.

Олющената боя – рекох, че е блажна. Таванът като че ли е прокапвал някога и са го доизмазали.

Ето на места какво се случва. Значи, дървена подова конструкция, скатен покрив и дървена покривна конструкция. Да речем, че е строена в първата половина на ХХ век, имайки предвид обаче, че майка ми е учила тук, училището е било изоставено след или през 70-те на миналия век. По моя непрофесионална преценка.

Това е горният етаж.

Интересно. Дали нечий крак е потънал, или някой от тавана е хвърлил нещо? Очевидно каквото е пробило тавана, е минало отгоре надолу, защото си личи, че е леко издут откъм стаята, нали?

Това е същата дупка.

Тук се е случило нещо.

Пак същата сцена, като в една от къщите. Някой си е седял на стола и си е гледал през джама, после си е излязъл и си е забравил тоягата. А дъсчицата, поставена на стола казва, че или някой е сядал там, или се е качвал на стола, за да се докопа до тавана.

Наистина останахме впечатлени от това, че всички дограми и врати са останали тук.

До колкото ми стана ясно, покривът е все още здрав, тъй че това най-вероятно е нарочно съборено или някой се е катерил горе и е пропаднал барабар със себе си. 🙂

Тук историята не можах да я измисля, явно е имало нещо, дето са искали да махнат, но какво, защо, как…

Както преди бях споменала, интернет е пълен с фенски снимки на изоставени сгради. Това, по което могат да се познаят снимките от България, са издълбаните линии по стените. За който не се е сетил – минал е Манго и сие с каручката, за да прибере кабелите и жиците за тока и да ги предаде на суровините.

Тук си личи паркетът, странно как не са го изкъртили.

Сега се сещам, че в къщите нямаше такива следи от жиците за тока – доказателство, че са строени преди електричеството да стане масово. Кога е било това?

Правоъгълната ниша в стената сигурно е била за ел. табло или бушони.

Изглед от входната врата на втория етаж.

Входа на първия етаж. Сега ще влезем вътре.

На първия етаж, какво ли е имало тук, има едно корито.

Усещането при разтварянето на вратата към помещение, в което влизаш за пръв път и идея си нямаш какво да очакваш…

Още една загадка – какво, аджеба, прави тая възглавница в левия ъгъл? Виждаме, че цокълът е каменен.

Най-сетне излязохме. Училището е на два етажа.

Влизането на втория етаж става през външни стълби. Точно под входа на горния етаж е входа за първия. Зад училището имаше тоалетни в отделна сграда, които не приличаха на тоалетни, но не ги снимах.

Училището се намира в края на голяма зелена поляна, на която кротко пасяха едно магаре и една коза. Малко по-късно една любопитна овца се присъедини към нас.

На лявата фасада се виждат само два прозореца на първия етаж. На снимката не се вижда, но всъщност е имало и на втория етаж два прозореца, но са зазидани, неизвестно защо. Вътре в стаите аз поне не забелязах да си личи старото място на отворите.

Това е едно от двете училища на селото.

следва ракиджийницата

Когато човекът си отиде – 4 част

Останаха още няколко къщи преди да преминем към двете обществени сгради – училището и ракиджийницата.

Дами и господа, представям ви къща номер 9!

Тази къща наричахме „турската къща“. Според селските легенди, по турско време в нея е живял един много свиреп турчин, който убивал българскте деца по особено жесток начин. След смъртта му душата му така и не намерила покой. От другата страна на улицата има друга, съвсем нова къща (нова нова, от ХХ век), чиито жители твърдят, че понякога през нощта чуват как някой се опитва да влезе, хлопа по вратата, друг път сънуват ужасяващи сънища, усещат нечие присъствие в стаята или как някой се опитва да ги удуши. А друг човек от селото твърди, че е видял призрак на поляната пред къщата. Бил човешка фигура като от дим, която протегнала ръка към него и след това се изпарила. 3 дни след видението човекът ни ял, ни пил, ни дума проговорил.

Смятай.

Както казах, бяхме тръгнали по пладне и наистина исках да вляза вътре, тази къща буди любопитството и въображението ми от детските ми години, но не знам защо не влязох. Наистина не знам, а много исках. В интерес на истината като малка се бях осмелила да надникна вътре през прозореца.

Вътре имаше един креват, но не като оня от по-предишната къща, а красив, лакиран, с разни извивки и красоти по дървото. С изтърбушен дюшек и нещо, подобно на човек, увит в парцали като мумия, лежащ под дюшека. Кой знае какво съм видяла. Тогава главната врата беше заключена – сега е отворена и се вижда, че покривът е паднал. Их, защо не влязох… лятото къщата няма да се вижда от буреняци.

С малко закъснение – това е от къща 8, но го бях пропуснала. Какви са тези парцали, или хартии, или кой знае какво, които висят от тавана?

Това е къща 10, в която също много исках да вляза и винаги съм искала, но е твърде близо до една обитаема, където живее една бабка, която си умира да следи кой какво прави на улицата.

За това пък обикалях покрай нея като лешояд около лъв, ядящ мръвка.

Как само ме викаше – елааа, елаааа!

Последната отк къщите – къща 11, беше между турската къща и розовата къща 10.

Следващия път, живот и здраве да е, ще вляза, не ме интересува.  Ако ме пита някой, ще кажа, че бера коприва.

В следващия епизод –  училището и ракиджийницата

Когато човекът си отиде – част 3

Продължаваме пътешествието с къща номер 8

Преди да влезем надникнах през прозореца и видях това.

Във всички къщи, в които влизахме, нямаше стъкла, но касите на прозорците си стояха.

Този креват ми напомня на едно стихотворение на А. Германов за одъра. „Приказка за одъра“

Ето това беше в централната стая, ако не се лъжа. Въпросът е – какво е. Явно нещо коминесто, под него са си палили огън, но защо толкова голямо? Такива големи ли са било? Вътре в него е черно и изглежда мазно.

Това е погледът нагоре. Ребрата на покривната конструкция също изглеждат обгорени.

Стърчащите дивотии, за които говорехме преди.

Вече се чудя какво да снимам. Не можах да разбера дали е ръчно бродирана тази възглавничка. Мисля, че не е.

Пак покрива. Тогавашните майстори грешка са нямали.

Защо и как, аджеба, е оставена тая тояга да виси?

Портите.

Гредоредът. Вижда се дори конструкцията на стените.

Каменна зидария донекъде и после – дървена конструкция, измазани стени, класика.

Всяка една от тези къщи, които съм снимала, може да бъде паметник на архитектурното наследство. Но, уви!

Не съм много в час, но като гледам конструкцията им и изобщо архитектурата, спокойно мога да река, че са строени през XIX век, което вече си е нещо.

Толкова много можем да научим от тях…

Но очевидно не умеем да ценим и пазим. Я, още една висяща от тавана тояга, само че в другата стая. Това трябва да значи нещо, не мислите ли?

И все пак, до коя ли година са били обитавани тези къщи?

Ето дългоочаквания поглед през огнището. Както казах по-рано – вътре е черно и се е стичално нещо, изглежда мазно.

Нали ви казах.

Последен поглед преди да излезем.

И, това беше къща номер 8. Много загадки – висящите тояги, черният гредоред, стърчащите от стената вляво неща, голямото огнище и нещото, което се е стичало във вътрешността му…

Преди много години, бях още малка, пак така бях влизала в една такава къща, но легално, и там имаше цяла една малка стая, която беше черна – и стените, и тавана, и пода и пак по стените имаше следи като че нещо лъскаво да се е стичално и пак такова голямо огнище или знам ли аз как да го нарека. Беше много интересно, сигурно там са пекли разли мръвколяци, ако стопанинът е бил касапин или нещо такова… брррр.

Следва

Когато човекът си отиде – част 2

Продължаваме с разходката из селските старини. Това е къща 7.

Вътре беше вълнуващо. Колебаехме се дали да влезем, това е задната страна и се вижда леко открехнатата врата.

И почти наклонената стена – какво ли я държи. Като го видяхме това си рекохме – я по-добре не.

Но като минахме от другата страна и видяхме широко отворените врати, нямаше какво да се чудим.

Ето за какво става въпрос. От архитектурна гледна точна – доста сполучлива се е получила така търсената по принцип връзка вън-вътре.

Поглед на горе – това е доста добре запазената покривна конструкция. Но защо всичко е черно?

Това е одаята – главната стая, през която се минава, за да се влезе в другите. Точно отсреща е притворената врата, през която се чудехме дали да влезем и се отказхме. Гредоредът е черен, неизвестно защо, стените са измазани с любимия син камик, вехториите са навсякъде, а стърчащите неща от лявата стена така и не разбрахме за какво са. В още една къща на същото място видяхме такива.

С тези конусовидни неща, на които им забравих името, се ловят рояци пчели.

Напред към другата стая, доста просторна.

Преди да влезем в нея, хвърляме един поглед и в една друга стая, тя се пада отляво на одаята и е доста тъмна.

Представете си момента, в който някой е сложил този стол тук и за последен път е седнал на него. За последен път е станал и си е тръгнал, а столът е престоял сигурно с години на същото място. Долу се вижда подовата настилка – доста добре запазено дюшеме.

Това е в одаята, в дъното вдясно. Хареса ни нишата с шишето и неидентифицирания обект, закачен на стената до нея.

Стена в ракурс.

Газена лампа над входната врата. Няма нужда да говоря – сами си го представяте какво е било…

Очевидно излязохме навън. Тогава са правили доста малки прозорчета в сравнение с площта на помещението.

Каменно коритце пред къщата, доста плитко изглежда.

Толкоз за къща номер седем. Очаквайте продължение, къщите са много, има и едно училище и ракиджийница (там дето хората си варят ракията).

Когато човекът си отиде

Преди по-малко от година качих това https://nerodenapetka.wordpress.com/2010/05/21/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B4%D0%B5/ с мислъта да го продължа. Откакто се помня имам една страст, която не смея да задоволя – страстта към изоставените сгради. Обичам да влизам в изоставени сгради, да си мисля какво е било преди, как са живели хората, какви неща са се случвали, колкото по-запазена е една изоставена сграда, толкова по-интересно и вълнуващо е вътре. Но никога не се осмелих да вляза в такава. От страх, че ще ме видят главно. И малко от страх, че вътре може да има някой.  Е, преди няколко дни осъществих мечтата си и посетих ок. половин дузина изоставени и полусрутени къщи в едно село. Интернет е пълен с такива снимки, само напишете в гугъл abandoned buildings или urban exploring и гледайте какво става. Оказа се, че не съм единствена с такава страст и в България. Хайде стига приказки, затягайте коланите, защото обещавам да е интересно. Още по-интересно беше там, на живо, и единствено моята некомпетентност да боравя с апарата е попречила вълнението ми да го усетите и вие.

Къща 1

Трябва да уточня, че снимките не са минали през никаква обработка поради две причини. Първата е, че не умея, втората – искам всичко да е истинско и неподправено. Ако исках да придам някаква загадъчност, мистерия и т.н., нямаше да ходя по съборетините по пладне, а в полунощ с една лопата.

Ето, че влязохме вътре, това е първата къща, в която влязох, беше на центъра. Моментът, в който прекрачваш прага и надничаш в някоя от стаите е неповторим, аз поне бях доста напрегната и се страхувах, че има някой вътре.

Това е таванът горе.

Някой е направил кратък път към стопанската част. Кому е нужно да се минава през вратата!

Връщаме се в стаята и се чудим какво има под големия сламен дюшек.

Знам, че картинките са малки, но са много и за това, който иска в голям размер, да чукне на някоя. Мисля, че качеството е доста добро и причината не е в мен.

Ето я и стопанската част, която е плътно долепена до къщата. Вътре не изглеждаше особено здрава и за това не посмях да вляза.

Тази къща 2, беше срещу първата. Изглежда цялата е от дърво. Сега съжалявам, че не влязох вътре, но тогава наистина ме беше страх през цялото време, въпреки че не бях сама. Предполагам следващия път като отида в това село, ще е през май или юни и всичко ще е двойно по-буренясало.

Къща 3

Това е къща 4. Минахме покрай нея, но не влязохме, защото беше твърде близо до обитаеми къщи.

Къща 5.

Къща6 изглежда малка и сладка. Може би е някаква барачка просто.

Следва!

Веднъж в живота

автор: Даниел Стийл

издателство: ИК Компас

цена: купих си я на старо

станици: 362

Втората книга на Даниел Стийл, която прочетох. Честно казано, не ми беше особено интересна, някъде по средата ми стана банална. Някаква жена, много известна писателка и любовните й афери с тоя и оня. Уж твърди, че се случва веднъж в живота, ама тя за всеки случай да повтори, потрети и т.н. За губене на време става. Пак постоянно използва израза „дяволски“ и „по дяволите“, поради което стигам до извода, че е характерен за авторката. И все пак, можеше по-умерено да я кара, защото така дразни.  Ако иска да спомене за някой готин мъж, то той непременно ще е „висок, рус, със сини очи“ и ще „гледа топло“.  Сега чета „Радост и болка“, още съм в началото, но пак всички са високи, руси, синеоки. Нищо чудно по-нататък да почнат и те да се гледат топло и да са дяволски не знам си какво. Май се прецаках като си накупих почти 10 нейни романа, дано не са всичките такива като от калъп. До сега са ми все едни еднакви… Този специално е писан 1993, някъде там е писан и „Семеен албум“, както и „Радост и болка“. Мисля, че Бард са преиздали всичките или почти всичките й романи до сега. А тя, Даниел Стийл, продължава да ги бълва на конвейер.  Да е жива и здрава.

Страст, сълзи и лачени обувки на Адриана Триджиани

автор: Адриана Триджиани

издателство: ера

страници: 394

цена: 12лв, но вече я дават с отстъпка

Преди да забравя, книгата има продължение „Улицата на мечтите“ се казва, ако не се лъжа.

Та, искам и аз един Джанлука в живота си.

Както бях писала по-рано, третата книга, в която се разказва от първо лице единствено число, в сегашно време. Странно, сигурно е някаква мода, ще продължа да обръщам внимание на това.

Та, в изданието се срещат някои правописни грешки, недоглеждания, но са малко, тъй че няма какво да се оплаквам. Важното е, че има пълен член. 🙂

Интересното в книгите, които чета от известно време насам е, че през цялото време е интересно.  Наричам ги ежедневни книги. През цялото време се случват някакви не кой знае какви неща, действието се развива плавно, постепенно, предсказуемо и в това е чарът на книгата. А не да е някакъв екшън и да чакаш средата, за да се случи нещо велико и после не знам какво си друго да стане. Не знам дали се изказвам разбираемо. Няма значение, всъщност.

С две думи, книгата ми хареса. Предсказуема, лека и приятна и в същото време описателна. Началото ми се стори тежко с всички тези обяснения и непознати имена на места, марки и т.н. Защо постоянно се описва кой в какво е облечен!?

Алфред понякога ми напомня моя брат, а понякога се чувстват като Памела – не на място в среда, в която съм задължена да стоя.  От началото ми беше ясно, че нищо няма да стане с тоя Роман, не ме кефеше и нещата между тях така предсказуемо се случваха… не се усещаше тръпката, при Джанлука пак не е кой знае какво, поне от страна на Валентина, но той определено повече държи на нея, и може би я обича, за разлика от онзи Роман. Много исках да скъсат, значи. 🙂

Друго, друго, не се сещам друго. Красива книга. Но явно не на всеки се харесва. Преди мен я чете една позната и скоро ми я върна, не й се изкефила. Нищо. Книгата не е любовна, не е и като ония от калъп дето в началото се хваща с някого, ходят, към края има скарване, но после остават заедно, или нещо такова.

А бе, така.

ето продължението – „Улицата на мечтите“

Слугинята на Катрин Стокет

автор: Катрин Стокет

издателство: enthusiast

страници: 480

цена: 18 лв.

Като видях колко е дебела книгата, рекох си, ще ме забавлява цяла седмица. Уви, минах половината на първия ден, а на втория вече я прочетох.  Чудесен дебют на авторката.

Написана просто и много хубаво. Това мога да кажа. Интелигентен, на места забавен, на други сдържан език. Действието се развива умерено за такъв обем на книгата. Малко моменти, в които ти се спира дъха, но и без тях книгата е прекрасна. Лека, ненатоварваща, най-важното – интелигентна. Темата е доста хлъзгава според мен, хубаво впечатление ми направи това, че авторката не се е изкушила да зацапа романа си като задълбае в черната страна на проблема, в насилието, което се е упражнявало върху негрите, върху издевателството и унижаването. Беше ме страх, че ще се натъкна на разни ужасии и гнусотии, но останах приятно изненадана.

Няма да влизам в подробности за сюжета, с две думи става въпрос за начина на живот в началото на 60-те  в малък градец в Мисисипи.  Аз лично обичам да чета за ония времена в Америка.

И, нещо интересно. Белите са считали негрите за мръсни, разнасящи зарази, болести. Смятали ги за глупави, прости, крадци и т.н. Било е забранено да гледат телевизия заедно, да седят на една маса заедно, да ползват една тоалетна, една мивка, една пробна в магазините. Имали отделни болници, училища и други институции, дори гробищата им са отделени.  В същото време белите допускат негърките в домовете си, те се грижели за цялото домакинство, чистели, перяли дрехите им, гладели ги, готвели им! и нещо повече – гледали децата им от пеленачета. Това е голям парадокс, който аз не мога да разбера.

Като се замисля, българинът в общи линии счита циганите а мръсни, въшливи, лъжливи и крадливи. За него циганинът е измамник. Но се съмнявам, че дори ако имаше обичай у нас по-заможните домакинства да имат прислужница, едва ли някой би поверил целия си дом и новороденото си на циганка. А може би се бъркам?

Това е втора съвременна книга, която чета и в която се говори от първо лице, единствено число, в сегашно време. Първата такава книга беше „Ако върнеш времето назад“ на Александра Потър, третата, която чета в момента, е „Страст, сълзи и лачени обувки“ на Адриана Триджиани. Това някаква мода ли е?